Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

— Имате точно четири минути — предупреди я асистент-режисьорът.

— Ще бъда навреме, Клаудио.

— Три минути и петдесет и пет секунди!

— Ще бъда навреме!

Тя се затича. Дългият, надиплен сценичен костюм пречеше на движенията й, препъваше я. По коридорите не се мяркаше жива душа. Когато най-после стигна до гримьорната си, бе останала без дъх.

Очакваше да завари Бен пред вратата на гримьорната. Не разбираше какво става. Може би внезапно се бе разболял? Или бе получил лоша новина? Или бяха откраднали колата? Или бе избухнал пожар в дома им? Не беше в негов стил да изпада в паника.

Но Бен го нямаше пред гримьорната. Наоколо не се виждаше никой. Коридорът от двете страни на вратата беше пуст. И при това тъмен. Цяла редица стенни аплици не светеха. Тя пристъпи към един от тях и протегна ръка. Копчето работеше, но някой бе развил крушката. Провери следващия. И неговата крушка липсваше.

Обърна се и закрачи в полумрака по дебелия червен килим. Хвана дръжката на вратата за гримьорната си. Беше заключена. Лай лично я бе заключила преди началото на представлението. Пък и той нямаше ключ. Къде ли се бе дянал?

Оставаха й по-малко от две минути, за да се върне зад кулисите. Нямаше време да го чака. Той щеше да я потърси по-късно. Тя се обърна и понечи да се затича обратно по коридора.

В този миг хладната кожа на облечената в ръкавица ръка затисна устата й; нечии силни пръсти я сграбчиха за лакътя.

Бен си пробиваше със сила път през тълпата зад кулисите. Арията на Царицата на нощта бе приключила и той я видя, докато излизаше от сцената. Приближи се с бързи крачки към нея.

— Коя сте вие? — попита той.

Жената го изгледа стреснато.

Нечия ръка се положи на рамото му. Той се извърна и видя набит мъж с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, който го гледаше притеснено.

— Клаудио! — каза Бен, познал асистент-режисьора.

Клаудио хапеше нервно долната си устна.

— Къде е тя? — попита той на перфектен английски.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

Клаудио изглеждаше объркан.

— Твоето съобщение…

— Какво съобщение?!

— Обадил си се по телефона и си поискал да се видиш с Лай в гримьорната й.

— Кога беше това?

— Само преди минути. Тя отиде да се види с теб. И не се върна. Побъркахме се да я търсим. Трябваше да пуснем дубльорката й. — Той кимна към младото сопрано с костюма на Царицата, която стоеше неуверено наблизо. — Това е Антонела Каталди, нейна ученичка.

— Трябва да тръгвам — каза Антонела.

Клаудио й кимна и тя се запровира между зяпачите, като хвърли последен поглед на Бен.

Асистент-режисьорът изглеждаше раздразнен.

— Но къде ли може да е отишла? — завайка се той. — Никога не е постъпвала така.

— Не съм я търсил — каза Бен.

Долната челюст на Клаудио увисна от изумление.

— Че кой тогава е бил?

Бен не каза нищо. Той вече си пробиваше път през тълпата към гримьорните.

Коридорът тънеше в полумрак. Натисна бравата на гримьорната й. Наоколо беше пусто. Клаудио го настигна задъхан; по челото му лъщяха едри капки пот.

— Но това е налудничаво! — възкликна той. — Къде ли е?!

Бен се дръпна две-три крачки назад и се засили. Отскочи от левия си крак и с все сили заби петата на десния в дървената врата, на около метър и половина от пода. От касата се отцепи дълга треска и вратата се отвори с трясък, като се блъсна в отсрещната стена.

Стените на гримьорната бяха покрити с лъскави тъмносини сатенени тапети. Над отрупаната с гримове и перуки тоалетна масичка грееха ярки лампи. Върху един шезлонг прилежно бяха сгънати дрехите на Лай. Палтото й висеше на закачалката от вътрешната страна на вратата. Чантичката й беше провесена от облегалката на стола. Обувките й бяха поставени една до друга на килима. Книгата, която бе чела преди представлението, лежеше захлупена върху ниска масичка. Но от Лай нямаше и следа.

— Къде, по дяволите, може да е отишла? — извика Клаудио, който изглеждаше все по-уплашен.

Бен бързо излезе от стаята. Затича се по коридора. Върху дебелия червен килим забеляза някакъв предмет. Коленичи. Беше черен, със сребристи отблясъци, мек на пипане. Звездната диадема от оперния й костюм. Той я вдигна и я огледа. Нищо особено, само че мястото й беше на главата на Лай, а Лай я нямаше.

— Сигурно има някакво обяснение — каза Клаудио, който вече бе плувнал в пот.

— Обяснението е в съобщението — отвърна Бен.

— Кой може да й го е пратил, ако не ти?