Скотт Мариани - Конспирацията „Моцарт“

Двамата останаха дълго време прегърнати, после Лай се отдръпна крачка назад, като взе ръцете му в своите. Косата й беше мокра от дъжда. Тя плачеше и се смееше едновременно.

— Толкова се радвам да те видя!

— Мислех те за умряла! — успя да каже той. — Последните няколко дни бяха истинско мъчение!

Тя вдигна лице и го погледна в очите.

— Ти каза, че всичко е приключило. Така ли е наистина?

Той кимна.

— Така е. Всичко приключи. Ти си в безопасност. Можеш отново да разполагаш с живота си.

— Откри ли ги?

Той кимна.

— И какво им направи?

— Не ме питай.

— Къде е Клара?

— У дома, при баща си. Добре е. И двамата са добре.

Лай погледна към небето, обгърна се зиморничаво с ръце и потрепери.

— Вали. Да влезем вътре.

Той я последва в къщата. Подът в антрето беше застлан с теракота, стените бяха бели. Всичко изглеждаше някак стерилно. Някой наблизо се покашля и той извърна глава. На стената имаше надпис, който не можеше да разчете. През една отворена врата се виждаха няколко души, насядали на столове. Двама-трима четяха списания. Някой отново се изкашля. До носа му достигна миризма на хлор. Беше попаднал в лекарска чакалня.

— Какво правиш тук? — попита той Лай, когато преминаха покрай вратата и се насочиха към следващата.

— В момента Аня преглежда болни — каза Лай. — Можем тук да поговорим.

Тя бутна вратата и влязоха в някаква кухня, малка и практична. На газовия котлон гъргореше машинка за еспресо, във въздуха се носеше аромат на истинско кафе.

Лай наля две чашки и му подаде едната.

— Изглеждаш някак различно — каза тя. — Какво си направил с косата си? По-тъмна е.

— И ти ми изглеждаш различно. Жива…

— Е, умряла със сигурност не съм — каза през смях тя.

— Знам за случилото се в манастира — каза той. — Трябваше да съм там, до теб.

— Дни наред се опитвам да се свържа с теб. Телефонът ти беше все изключен. Много се бях разтревожила!

— Телефонът не беше у мен — каза той, без да й дава подробности. — А с теб какво става? Какво правиш тук?

— Няма кой знае какво за разказване. Хеликоптерите си тръгнаха. Отвлякоха Клара. Нищо не можех да направя. — Тя помълча, сякаш се напрягаше да си спомни. — Изчаках да си отидат. Виждах дима. Досещах се какво е станало, страхувах се, че онези може да се върнат. Исках да избягам колкото се може по-бързо и по-далеч. Бях цялата в кръв.

— Чия? — попита той.

— Не беше моя.

— Старата двуцевка, а?

Тя кимна.

— Трябваше да я използвам. — Тя потрепери, притвори за миг очи и отпи от кафето си. — Усещането, че съм покрита с чужда кръв, беше непоносимо. Намерих наблизо някаква рекичка и я измих от себе си. Дълго време се лутах в снега. Вървях, без да спирам. Не знаех накъде отивам. Наоколо беше пустош, само дървета и хълмове. Не си спомням всичко. Те казват, че когато са ме намерили, съм залитала и всеки момент съм щяла да падна.

— Кои са те?

— Аня и приятелите й.

— Лекарката?

Лай кимна.

— Имала съм късмет. Аня няма много почивни дни. Била излязла на ски с приятели. Открили ме и ме отнесли в някаква скиорска хижа в долината. Отначало Аня предложи да ме откарат в болница. Тя беше единствената, която говореше английски. Дълго я молих да не го прави. Накрая тя се съгласи и ме докараха в частната й клиника. Цяла седмица съм тук. Вече съм добре.

— Много съм благодарен на Аня — каза той. Погали ръката й. Кожата й беше мека и топла. — Имам да ти казвам нещо, Лай. Писмото на баща ти… бе унищожено. Съжалявам.

— Аз пък не съжалявам — отвърна тя. — Иска ми се изобщо да не го бях виждала. Или самата аз да го бях унищожила!

— И още нещо — продължи Бен. — Мисля, че баща ти се оказа прав. Също и Арно. Мисля, че писмото не беше фалшификат.

— Е, това никога няма да го разберем, нали?

Той поклати глава.

— Точно така. Между другото, и аз се радвам, че писмото вече го няма.

— И че тази история наистина е приключила?

— Да, наистина приключи.

— Имам чувството, че не знам всичко.

— Не ти и трябва да знаеш. Загинаха хора, това е.

Тя мълчеше.

— Ще те отведа у дома — каза той.

— Нямам документи. Загубих всичко.

— Няма нужда от документи. Ще пътуваме с частен самолет.

Лай повдигна вежди.

— Така ли? Чий?

— На Филип Арагон.

— Арагон? — Тя поклати озадачено глава. — Онзи, политикът?

— Не ме питай повече. Ще бъдеш ли готова да отпътуваме утре сутринта?

— Аз и сега съм готова.

— Първо да вечеряме някъде.

— Каниш ме на вечеря? Нямам какво да облека…