Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Доктор Хеджпет?

- Точно така. А Хеджпет насочи Дарвин към психоте- рапевта...

- Надин Крауч.

- Да, а ако се надигнеш и погледнеш над рамото ми...

- Не е необходимо - заяви доктор Надин Крауч и влезе в стаята. - Ще се приближа.

- Какво правите тук? - изумих се.

- Това може да ви изненада, Донован, но работя за Въ­трешна сигурност по-дълго от вас.

- Какво?

- Бях на работа, когато хеликоптерът ви докара от Камптаун.

- Доктор Хеджпет ви препоръча лично. Да не би да каз­вате, че и той работи за Вътрешна сигурност?

- Не. Когато пристигнахте в болницата, Дарвин под­държаше контакт с доктор Хеджпет. Разбра резултати­те от изследванията преди вас самия. Когато Хеджпет реши, че е добре да се посъветвате с психотерапевт, Дар­вин му каза да препоръча мен. Прецени, че е най-добре да се използва вътрешен специалист.

- И случайно се оказа, че практикувате в Нюарк?

- Филаделфия. Наложи се да преместим кабинета ми за ваше удобство. Наехме кабинета от Агнес Батъл, дет­ския психолог.

Всякакви мисли минаваха през съзнанието ми, но обикновено обръщам внимание на детайлите.

- Античната закачалка за дрехи не беше на мястото си. Ваша ли е?

Доктор Крауч се засмя.

- Странно, че сте забелязали това. От Вътрешна сигур­ност напълно обновиха кабинета. Когато Агнес видя, че няма закачалка, ми подари тази. Почувствах се задълже­на да я задържа.

- Значи през цялото време сте били наясно, че работя за Вътрешна сигурност?

- Не точно. Дарвин не ми каза почти нищо в началото. Искаше да му докладвам за разговорите ни. Даде ми раз­яснения точно преди последното ви посещение.

- Помня, че ми се сторихте много проницателна, опоз­нахте ме за толкова кратко време.

- Все още съм проницателна. Виждам например, че приемате положението, в което се намирате, невероятно спокойно.

- Откъде знаехте, че днес ще се върна в съзнание?

- Не знаех. Чакам да се събудите от дълго време.

- Откога сте тук?

- Пристигнах месец след вас.

Изсмях се.

- Плащали са ви през цялото това време, да ме чакате да се събудя? Не ми се вярва.

- Изпратиха ме тук заради вас, но все пак работя за Вътрешна сигурност и имам и други задължения. Вие сте агент с приоритет и след като се събудихте, сте моя ос- новна грижа.

- Колко точно ви казаха?

Тя погледна към Лу.

- Тя е наясно с по-голямата част от работата ти за нас. Проявява разбиране относно делата ти със Сал. Знае ня­кои неща за уговорката ти с Виктор и случая с Тара.

- Е, всичко това е в миналото - отсякох.

- Така ли? - попита Надин.

- Вашите хора твърдят, че съм пропуснал три години от живота си. Три години, които можех да прекарам с Катлийн и Ади. Три години, в които можех да заздравя отношенията си с Кимбърли. Приключих. Приключих с тези глупости. Ще се измъкна от тази черупка, ще се оже­ня за Катлийн и ще бъда добър баща на Ади.

Доктор Крауч се обърна към Лу.

- Да си тръгна ли? - попита.

Лу се намръщи.

- Ще карам направо. Твърдо се налага да останете.

- Лу? - промълвих. - Какво имаш предвид с това „ще карам направо“? Кажи.

Лу попита Надин дали има огледало в чантичката си. Тя извади малка пудриера и му я подаде.

- Лу... - повторих тревожно.

- Донован, може би искаш да се видиш - предложи Лу. Подаде ми пудриерата на Надин. Изгледах ги внимател­но, преди да я отворя, но никой от тях не каза нищо. За­творих очи и поклатих глава.

- Гадна работа - процедих.

Лу кимна.

- Много съжалявам - каза доктор Крауч.

Отворих пудриерата и се погледнах в огледалото.

Сменили са ми лицето.

Не с нормално лице, каквото имах преди, а с такова на холивудска звезда.

Без белег.

Затворих пудриерата и я подадох на Надин.

- Искам едно питие - заявих.

Лу се поколеба.

- Това май не е много добра идея.

- Горното чекмедже отляво на бюрото ми - настоях.

- Може да попитам доктора, ако искаш - предложи Лу.

- При бърбъна има подходящи чаши. Може да ми пра­виш компания.

- Двайсетгодишен „Папи“?

- На толкова беше, когато го купих.

- Ще ти правя компания - реши той.

Погледнахме към Надин.

- Ще се въздържа - каза тя.

Лу повика секретарката си и ѝ нареди какво да донесе.

Докато чакахме, докоснах лицето си с пръсти. Надин отново ми подаде пудриерата. Приплъзнах огледалото, като този път се огледах от различни ъгли. Всеки път се чувствах, сякаш гледам някой друг.

- Добра работа - заключих, - но е прекалено.

- Знам, че това е голям шок - увери ме Надин, - но сте прекрасен. Не че обръщам голямо внимание на външ­ността.