Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Това не беше смешно при последното ви посещение тук, а и сега положението не е много добро. Радвам се, че отново сте с нас, господин Крийд.

Доктор Хауърд ме лекува преди няколко години, след като украински служител на реда ме простреля доста неприятно. Щом ме лекуваше добрият доктор, значи ме бяха върнали в медицинския център на Сензорни ре­сурси. Кабинетът ми беше едва на стотина метра от тази стая. Когато с Катлийн и Ади купим новата си къща, ще живеем на двайсет километра оттук, в Бедфорд.

- Аз съм Карол, господин Крийд - представи се сестра­та.

Вдигнах ръка и лекичко ѝ помахах.

- Приятно ми е да се запознаем, сестра Карол.

Доктор Хауърд ме нападна с въпроси и раздразни очи­те ми със светещата си химикалка. Игнорирах го за мо­мент и се обърнах към сестра Карол.

- Трябва ми мобилният ми телефон.

Тя отвори шкафчето до леглото ми и разрови вътре, след това потърси в гардероба в дрехите ми, които някой беше закачил.

Подаде ми го. Натиснах бутона за включване.

Нищо.

Погледнах я.

- Батерията е свършила. Как е възможно?

Доктор Хауърд се намеси.

- По-късно ще имаме много време за въпроси, госпо­дин Крийд. Дотогава ще трябва да ви помоля за съдей­ствие.

- Това нямаше да е проблем, ако животът ми не беше в опасност. - Обърнах се към Карол. - Можете ли да се оба­дите на Лу Кели от мое име? - Лу беше дясната ми ръка. Кабинетът му беше в другия край на сградата.

- Защо не го доведеш лично, Карол - предложи доктор Хауърд. - Може би е добре да ни оставиш, за да си пого­ворим за малко.

Тя остави вратата отворена и тръгна по коридора да доведе Лу.

Доктор Хауърд се опита да подобри рекорда на Мако- ли Кълкин с въпросите му във филма „Чичо Бък“ и аз от­говарях по същия начин. Да, почувствах това, да, мога да се концентрирам, не, не съм замаян, да, жаден съм, да, да, да.

Трябваше да разбера нещо.

- Какви са тези апарати към които сте ме закачили, докторе? Знам, че съм тук заради болката в сърцето, но тя е психосоматична. Може да се обадите на психотерапевта ми, ако не ми вярвате.

- Господин Крийд - каза той, - закачен сте към тези апа­рати, защото бяхте в кома през последните три години.

В кома? Три години?

Бях шашардисан, както казват англичаните.

Шашардисан е далеч по-силна дума от изненадан. Тя се използва, за да опише нещо, което те оставя безмъл­вен, направо вцепенен.

Така че бях шашардисан.

Представих си се да ям живи скорпиони, да размазвам кравешка тор по тялото си. Можех и в партията на вигите да вляза или да се заема с френология. Във всяко от тези неща имаше повече смисъл, отколкото в онова, което той ми каза.

- Може ли да повторите? - помолих.

- Лежите неподвижно в това легло от... - Погледна в картона. - Три години, два месеца и пет дни.

- Занасяте ме.

- Знаете, че не съм от тия.

Това беше истина. Но нямаше логика.

- Защо се чувствам съвсем на себе си? - попитах.

- Психосоматичната кома е различна от тази, причи­нена от физическо нараняване.

- Я повторете?

- Нямате травма на мозъка. На практика той си е взел три години ваканция.

Стаята сякаш се завъртя около мен и осъзнах положе­нието си. Сигурно имаше милиони въпроси, които тряб­ваше да задам. Първото, което ми хрумна обаче, беше:

- Кога мога да стана?

По филмите когато красивата старлетка се събужда от кома, е идеално гримирана и всяко косъмче на косата ѝ е на мястото си. В края на сцената, вече е станала от легло­то, пие шампанско, танцува и заживява щастливо до края на живота си. В истинския живот е по-трудно, отколкото си мислите, да се надигнете от болничното легло след три години зимен сън.

Докато доктор Хауърд ми обясняваше това, обърна внимание и на някои други аспекти от здравословното ми състояние. Каза, че са необходими тестове и лечение в продължение на седмици, преди да могат да ме изпишат. Каза, че ще махнат сондата за хранене, постепенно ще ме захранят с истинска храна и ще видят как ще я възприе­ма.

Три години?

Това означаваше, че Кимбърли е преполовила следва­нето си в колежа! Афая вероятно е взривил летищата пре­ди години. Кали, Куин, Алисън... възможно ли е всички да са мъртви?

Какво се е случило с Катлийн? Сигурно съм я уплашил до смърт след толкова време в безсъзнание. А Ади трябва да е на осем години?

Ами Дарвин? Защо още не са ме убили? Неговите хора можеха да влязат в тази болнична стаичка с валсова стъпка и да ме издухат по-бързо, отколкото Моника Лю- ински духва свещичките на торта за рожден ден. Чакай, помислих си. Това сравнение сигурно вече е старомодно?