Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Какво...

Направих жест с пръст да мълчи. Куин вдигна, каза ми няколко думи, а аз отговорих:

- Добре.

Затворих телефона и се обърнах към нея.

- Алисън, трябва да поговорим.

Тя седна в леглото и прикри гърдите си с ръце, стра­нен жест, като се има предвид случилото се преди това.

- Какво става? - Опита се да звучи спокойно, но не успя.

- В съседната стая има два трупа.

Очите ѝ се разшириха. Инстинктивно отмести поглед към вратата за моята стая, а после отново се обърна към мен.

- За какво говориш? - попита.

Погледнах я.

- Алисън, наистина те харесвам, но си се забъркала в нещо доста по-опасно, отколкото предполагаш. Ще на­правя всичко по силите си, за да не бъдеш убита, защото имам работа за теб, когато всичко приключи.

Нещо в тона ми ѝ даде увереност да заяви:

- Ако мислиш, че ще стана продавачка на бижута...

- Чуй ме, Алисън. Не съм търговец на бижута.

Оставих я да осмисли думите ми, преди да продължа.

- Аз съм наемен убиец на правителството. Убивам те­рористи.

Тя започна да се смее.

- Възхищавам се на способността ти да се смееш, при положение, че на пода в съседната стая има двама мърт­ви мъже, мъртви, защото с пиколото се опитахте да ме ограбите.

Спря да се смее.

- Сещаш ли се за огромния страшен мъж, който ни сле­деше тази вечер?

Опита се да каже нещо, но от гърлото ѝ не излезе ни­какъв звук. Преглътна и кимна бавно, нямаше желание да слуша за огромния страховит мъж.

- Казва се Огъстъс Куин - обясних. - Той работи за мен.

Последва дълга пауза. Когато заговори, гласът ѝ беше съвсем тих.

- Какво ще стане сега? - попита.

- Ще се облечеш и ще отидем в съседната стая, за да видим дали ще можеш да идентифицираш някой от бан­дитите на пода. После ще си поприказваме за пазача и за гаджето ти.

- Какво гадже?

- Онзи от Денвър. Аднан Афая.

- Кой?

- Може би го познаваш под друго име. Този, с когото се срещаш в Денвър, се казва Аднан Афая и е известен терорист.

Ахването на Алисън прозвуча далеч по-убедително от сексуалните ѝ звуци малко преди това. Пребледня и изглеждаше, сякаш ще припадне. Или беше най-добрата актриса в света или беше наистина уплашена.

Отново мина известно време, преди да заговори.

- Ще бъдеш ли джентълмен да се обърнеш, докато се облека?

- Не.

Тя не се отказа.

- Защо не?

- Поведението ми тази вечер беше достойно за светец. Това може да е последният ми шанс да те видя гола.

- Мога да ти го гарантирам - процеди тя.

Посочих към отворения куфар на пода.

Тя се втренчи в мен безизразно, опитваше да разчете изражението ми, но не ѝ дадох тази възможност. Кари­ерата ми се дължи на моята непредсказуемост. Кимнах към куфара ѝ.

- Няма да е зле да се размърдаш, Алисън.

- Хубаво - нацупи се тя. - Начукай си го.

Смъкна се от леглото и започна да вади дрехи: чисто бельо, розов потник, сив анцуг, чорапи, маратонки. Дока­то обуваше гащичките си, каза:

- Знаех си, че не се казваш Козмо Бърлап.

- Това те прави подходящ кандидат за работата - отго­ворих.

- За каква работа става въпрос? - попита. - Убиване на хора? Не съм убедена, че мога да го правя.

- Ще го обсъдим по-късно. Сега имаме задачи. Готова ли си?

Обу си маратонките и кимна.

Тръгнахме към вратата за моята стая. Отключих, сло­жих ръка,на дръжката и спрях.

- Ще трябва да се приготвиш за гледката - предупре­дих я. - Опитай се да не крещиш.

- Виждала съм мъртъвци - отвърна ми тя.

- Имам предвид Куин - уточних.

Ето какво заварихме при влизането си в стаята: Куин, седнал до масата, с диетична кола, на финала на теле­фонен разговор, двама мъже, проснати неподвижно на едно от двете големи легла. Единият приличаше на невестулка и имаше гъста черна коса, зализана назад. Другият беше с бръсната глава и мустаци като на Фу Манчу. И двамата бяха грамадни и покрити със затворнически татуировки. Про­шепнах с възможно най-зловещ глас:

- Виждам мъртъвци.

Куин отвърна.

- „Шесто чувство“, 1999 година.

Алисън ме изненада, като се насочи право към Куин с протегната ръка.

- Аз съм Алисън - представи се.

Куин ме погледна, преди да каже нещо. Кимнах и той се изправи. Алисън отстъпи крачка назад, за да възприе­ме ръста му, но не отмести поглед. Сложи ръката си в не­говата и започна да я изучава, сякаш си играеше с горила. Той вдигна върховете на пръстите ѝ до мястото, където обикновено се намира устата и издаде звук като от це­лувка.

- Вече ми харесваш повече от приятелите ти - обяви той и посочи към труповете.