Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Оттогава тази мисъл не ми дава мира.

Представям си как психотерапевтката ми доктор На- дин Крауч ме пита:

- След като сте искали да я убиете, защо ви е грижа как е умряла?

Въпросът щеше да бъде напълно основателен, но не съм убеден, че щях да намеря правдоподобен отговор. Без значение от причината, това ме вбесява. Може да е заради работата ми като контратерорист, но не ми харес­ва идеята терористи да изнасилват американки до смърт. Може би беше заради факта, че се почувствах използван от Виктор, или заради това, че Моника се оказа добра жена, която не заслужаваше подобна смърт. В крайна сметка анализът на подсъзнателните ми подбуди не беше толкова важен. Важното беше, че реших да накажа баща­та и сина Фатхи за това, което направиха с Моника. Беше възможно връзката им с Алисън да ми осигури тази въз­можност.

Дарвин, естествено, нямаше интерес от наказването на Фатхи. Неговата грижа беше да унищожи терористич­ните клетки, преди да успеят да организират нападение на наша територия. Определено нямаше да рони сълзи, ако успеех да убия и двамата Фатхи. По някаква причина Дарвин мислеше, че Алисън и Афая са любовници и Афая планира да използва Алисън, за да проникне в „Парки­рай и лети“.

След три месеца е Денят на благодарността - заяви Дарвин, - един от най-натоварените периоди в годината.

- И?

- Ако терористите вкарат шофьори в коли от „Пар­кирай и лети“, може да ги заредят с експлозиви и да ги взривят в зоната за получаване на багаж.

- Аз какво мога да направя?

- Сближи се с нея, открий какво знае.

- Искаш да спя с нея? - опитах се да звуча възмутен.

- Ако искаш, спи с нея, ако искаш, измъчвай я, не ми пука.

- А ако не знае нищо?

- Всъщност точно така предполагам - сподели Дарвин. - Ако се окаже вярно, можеш да излизаш с нея и да си държиш очите отворени, рано или късно, някой ще пред­приеме ход.

- Няма да мога да я следя. Не и след като ме познава.

- Губиш нишката, Крийд. Сигурен съм, че вече я сле­дят. Ако видят, че се сближава с теб, ще те подгонят.

- Значи аз съм стръвта?

- Ако Алисън не знае нищо, да, ти си стръвта.

- И кой ще ме спаси, когато лошите нападнат?

- Зависи от теб. Може да се обадиш на армията си от джуджета и да ги накараш да се скрият под леглото.

- Малки хора - поправих го.

- Все тая. В крайна сметка, ако ти трябва подкрепле­ние, звъниш по телефона.

- Хубаво - съгласих се. - Какво ми е прикритието?

- Търговец на бижута.

- Майтапиш се.

- Нищо подобно. Така че се облечи елегантно и сложи някакви скъпи бижута.

- Нямам такива.

Дарвин замълча, явно преценяваше дали това, което казвам, е възможно.

- Безнадежден си - заяви. Въздъхна. - Ще ти оставя нещо подходящо на борда на Лиърджета. И, Крийд...

- Да?

- Искам да ми го върнеш.

Не отговорих, предпочетох да пренебрегна съмнение­то, че се каня да му отмъкна бижутата. По-дребнав човек би изтъкнал конкретни примери за безукорната си чест­ност. Аз съм над тези неща. Освен това Дарвин вероятно искаше да ми напомни, че още преживявам от милиони­те, които откраднах от Джо Демео, след като убих пове­чето му хора.

- Търговец на бижута - повторих, като се опитвах да звуча възможно най-скептично.

Дарвин веднага започна да защитава избора си.

- Като оставим настрани иронията на ситуацията, това прикритие е идеално. Мой екип наблюдава Али­сън от два дни, което означава, че знам за нея повече от собствената ѝ майка. Повярвай ми, Крийд, ако ѝ кажеш, че имаш бижута в багажа си, ще се хвърли към теб като майката на осемзнаци към банка за сперма.

- Страхотно нагледно сравнение.

Приключихме разговора и проведох набързо още един, преди да се върна при леко раздразнената си приятелка. Погрижих се добре за нея и успях да спася вечерта - до момента, в който обясних, че трябва да я заведа у дома и да си събера багажа, за да летя за Денвър.

Опашката за регистрация на гости във фоайето се дви­жеше бързо между две плюшени въжета. След като Али­сън се регистрира, направи ми знак да отида при нея на рецепцията. Изпълних поканата ѝ и се зачудих какво ли очакваше да научи, докато ме наблюдава да се регистри­рам. Дали държеше да се увери, че името ми наистина е Козмо Бърлап? Или пък да разбере каква кредитна карта използвам, за да платя сметката си? Дали беше възможно да си опитва да научи номера на стаята ми, за да може да ми се обади или дори да ме посети? Вероятно просто проявяваше любезност. Помолих жената на рецепцията да ни даде свързани стаи.

Тя погледна към Алисън и попита: