Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Млада дама се движеше на зиг-заг през тълпата към нас. Катлийн писна:

- Ама, Донован, тя е прекрасна!

- Самата истина. Катлийн, това е Лиз Бонадело, дъще­рята на Сал.

Лиз беше висока, с класическа италианска красота, почти връстничка на Катлийн, което означаваше в сре­дата на трийсетте. Беше истинска наслада да ги гледам как общуват. През следващите две минути започнаха и приключиха повече от пет теми и сега обсъждаха нещо, което предизвикваше бурен смях, сякаш се познаваха от години.

Лиз имаше свое жилище, но Сал и Мари бяха запазили старата ѝ спалня за обичайните посещения през почив­ните дни. Лиз спа тук само веднъж, докато живях на та­вана. След първия ден, когато свърших шумната работа, можех да се отпусна и да се насладя на дома им. В случа­ите, когато Сал и Мари излизаха, избутвах стълбата на тавана, слизах и тършувах из шкафовете и хладилника, взимах душ или използвах стария компютър на Лиз.

Лиз и Катлийн приключиха разговора си и си обещаха да се чуват.

Щом Лиз се отдалечи, попитах:

- Какво мислиш за нея?

Катлийн отговори:

- Изискана, с мургав тен, хубави цици и в крак с мода­та.

- Жените винаги ли така се преценяват една друга?

- Винаги. Ти от коя планета идваш?

- А какво мислиш, че е нейното мнение за теб?

- Изискана, с порцелановобял тен, малки цици и секси гадже.

- Ще пия за това - обещах, - особено за последното.

- И аз - присъедини се тя. - Къде е барът?

- Там - посочих вратата към терасата.

Щом излязохме там, се уверих, че Сал е надминал себе си. Терасата беше професионално декорирана с изоби­лие от колони, храсти в различни форми и стотици бели лампички, от които всичко изглеждаше приказно. Маси­те бяха с бели ленени покривки на богати гънки и букети от свежи орхидеи в средата. Столовете бяха облечени в бели калъфи с кобалтовосини сатенени панделки. Барът беше дълъг поне седем метра, с трима бармани на двойна надница.

Въпреки многобройния и опитен персонал, чакахме Десет минути за питиетата си. През това време погледнах към къщата. Завесите към задната част бяха отворени. Всички лампи бяха светнати и виждах в спалнята на Сал и Мари.

Имах причина да се крия на тавана на Сал. Беше полу­чил грешна информация за мен и си науми да ме очисти. Реших, че най-безопасното скривалище за мен бе на та­вана му. Сложих подслушватели на телефоните му, про­бих дупчици в таваните и монтирах малки камери. Оп­итвах се да открия кой от лейтенантите на Сал е излъгал за мен. Исках да изкопча признание чрез изтезания, след като го намеря. В противен случай трябваше да убия Сал. Не се наложи да чакам дълго. През шестата нощ от прес­тоя ми, докато Сал и Мари спяха в леглото си, чух двама души да влизат в къщата. Наблюдавах ги през камерите да се приближават към главната спалня с извадени оръ­жия. Преместих се над спалнята на Сал. Щом светнаха лампите, взех по едно оръжие във всяка ръка и скочих през дупката в тавана на спалнята, която си отворих със стрелба. Убих и двамата нападатели, а впоследствие нау­чих, че ги е пратил Арти Бутс, онзи който се опита да ме накисне.

Човек би помислил, че Сал ще ми е признателен, но на него му беше нужно много дълго време, за да ми прости. Една от причините най-после да ми се довери беше, че с помощта на Виктор и Хуго отстраних Джо Демео. Изпраз­них няколко от офшорните сметки на Джо, възлизащи на милиони долари, и дадох на Сал половината от плячката.

Щастието може да не се купува с пари, но лоялността -да.

Щом се отдалечихме от бара, зърнах Сал и Мари в от­срещния край на терасата. Бандитите се приближаваха един по един към него, целуваха го по бузите и му подава­ха пликове. Сал се здрависваше с тях, казваше им няколко думи и щедро раздаваше усмивки. Щом гангстерите се отдалечаваха, Сал надникваше в плика, казваше нещо на Кокала или на Големия Лош, неговите бодигардове. Кокала драскаше в черно тефтерче, вероятно записваше всяко от даренията. После Сал прибираше пликовете в голяма дървена кутия, която Големия Лош охраняваше.

С Катлийн бяхме особено впечатлени от задния двор.

Осем големи стъпала водеха от средата на терасата надолу към пространство за слънчеви бани и басейн, покрит за случая с огромен дансинг. В беседката до съб­лекалните имаше оркестър от осем души, който не беше започнал да свири. Засега музиката предоставяше твър­де странен дует старци. Единият, цигуларят, имаше ро­шава бяла коса, а тъмните му очила имаха най-дебелите стъкла, които някога бях виждал. Движеше се между хо­рата, докато свиреше и често спираше да прошепне нещо на всяка срещната красива жена. Другият, китаристът, стрелкаше гостите като ревнив любовник и се стараеше да не изостава от темпото на цигуларя както в музикално отношение, така и в крачката му.