Джон Локк - Смъртоносен експеримент

След като ѝ разясних ролята ѝ, тя с радост прие да участва. Това си личеше и по репликите ѝ, заимствани от нискобюджетни филми за мафията.

- Ще има ли много мъже на име Левака? - попита.

- Не знам.

- Защо престъпниците никога не наричат някого Дес- няка?

- Не знам.

Завихме пред главния вход и спряхме. Шофьорът слезе, заобиколи колата и ни отвори вратата. Катлийн носеше коктейлна рокля, затова слязох пръв и ѝ послу­жих за параван.

Докато слизаше зад мен, прошепна:

- Мога ли да нарека някого долно плямпало?

Опитах се да сдържа усмивката си, но не успях.

- Кажи го - настоя тя.

- Кое?

- Че и аз съм забавна.

- Не си забавна.

- Съм.

Качихме се по стълбите и влязохме в къщата. Спомних си всяко кътче и пролука на това място отпреди две го­дини, когато бях нахлул в същия този дом и се бях уста­новил на тавана на Сал за цяла седмица.

Партито беше във вихъра си. Някои от гостите вече бяха попрекалили, както доказа онзи амбициозен мла­док от Дейтън, който се провикна:

- Хей, Крийд! Да, на теб говоря. Мислиш се за много печен? Ти си едно нищо!

Усетих как тялото на Катлийн се напрегна.

Изгледах го сурово и очите му пробляснаха диво. Той тръгна към мен. За негов късмет баща му го сграбчи за яката и го замъкна при бодигардовете си.

- Синът ми е лишен от добри обноски - оправда го Сами Санторо Русия. - Моля да го извините, господин Крийд. Думите му бяха провокирани от алкохола. Не би­ваше да го водя.

Погледнах го, без да казвам нищо. Едва след пет крач­ки в дома на Сал бях на границата да бъда изобличен.

Сами, добре познат доказал се убиец, един от босовете в организацията на Сал, видно беше притеснен, направо трепереше. Беше грешка да доведа Катлийн на това пар­ти. Само можех да гадая какво си мисли. Сигурно се чу­деше защо тези корави мъже са така ужасени от мен.

- Готов съм да се справя с проблема, господин Крийд - предложи той.

Приближих се и му прошепнах нещо в ухото. Той се поклони, благодари ми многословно и се оттегли.

- Какво каза на този човек, за бога? - попита Катлийн.

- Че със сина му направиха страхотно представление.

- Какво имаш предвид?

- Това е част от програмата - уверих я. - Сал наема хора да създават настроение. Всичко е постановка като в град­четата от Дивия Запад, където в кръчмата се разразява престрелка.

Преддверието водеше към голям салон, обзаведен в бяло. Докато прекосявахме фоайето, бяхме задържани за минута в задръстването от гости.

- Мислиш ли, че тази вечер може да има фалшиви из­стрели? - полюбопитства Катлийн.

- И да има, не им обръщай внимание - отвърнах.

Погледнах през рамо към Сами Русия и гангстери­те му, които влачеха сина му на излизане през входната врата. Единия от гангстерите беше запушил устата му с месестата си ръка, така че да не се чуват обидите, които сипеше по мой адрес.

Видях Джими Ремини Перлата, застанал до нас.

- Здрасти, Джими - казах.

Обърна се да види кой му говори. Пребледня, като ме разпозна.

- Джими?

Перлата стоеше безмълвен.

- Всичко е наред, Джими - протегнах ръка, - тук съм на гости, просто поздравявам.

Джими очевидно си отдъхна с облекчение.

- Божичко, стресна ме - избърбори. - Не съм те виж­дал, откакто... - спря да обмисли думите си.

- От онова нещо - намесих се услужливо.

- Точно така - каза, - от нещото.

Представихме половинките си и Катлийн попита.

- Кое нещо?

- Всичко хубаво, Джими - пожелах. - На вас също, гос­пожо Ремини.

Оттеглиха се бързо и с благодарности.

- Чудесно изпълнение, Джими! - подвикна Катлийн.

Джими Перлата и съпругата му кимнаха и се отдале­чиха още повече.

- Изглеждаха приятни - заключи Катлийн.

Салонът беше просторен, с височина повече от седем метра. Горе имаше само една малка стаичка, знаех това от личен опит. През седмицата, в която „гостувах“ тук, пребивавах в пространството над спалните. Там имаше височина колкото да застанеш прав и бях успял да се ус­троя сравнително удобно. Нощем, разбира се, трябваше да стоя свит тихо, но когато семейството излизаше, си позволявах да се раздвижа и да вдигам шум. Първата ми работа, естествено, беше да прогоня донякъде жегата и да проветря тавана. Следващата, да се включа към щепсе­ла на стационарния телефон, така че да записвам всички входящи и изходящи обаждания в къщата.

Катлийн гледаше натруфения портрет над камината.

- Това съпругата на Сал, Мари, ли е?

- Да.

- Изглежда толкова млада. Кога е рисувана картината?

- Вероятно преди петнайсет години.