Нельсон Демилль - Спенсървил

Опакова най-необходимото: личните си документи, паспорта, няколко чифта бельо. Не можеше да вземе оръжията на летището, макар че нямаше да се откаже от куфарчето си със специалните уреди и приспособления, такива като писалката със сълзлив газ, микрофилмовата камера, един графитен нож, и в случай на безизходица, капсула с цианид, плюс още няколко кошмарни устройства, които до този момент не му се бе налагало да използва, но които бе решил да не оставя в къщата.

Влезе в кухнята и установи, че е останал без никакви хранителни запаси, включително и бира. Доколкото му беше известно, в Спенсървил нямаше доставка по домовете, а до събота сутринта имаше още много време. Определено можеше да помоли госпожа Дженкинс или госпожа Мюлер да му купят нещо, но му хрумна по-добра идея, с която щеше да реши наведнъж три проблема. Вдигна телефона и набра Портърови.

— Тук ФБР. Вие сте арестувани за проповядване насилственото сваляне на правителството на САЩ — произнесе Кийт, щом чу гласа на Джефри.

— Ами тогава ви трябва жена ми.

— Как си?

— Чудесно. Тъкмо се канех да ти се обадя…

— Свободни ли сте да ми дойдете на гости за вечеря?

— Разбира се. У вас, така ли?

— Да. Около седем.

— На всяка цена.

— Джефри, направи ми една услуга.

— Веднага.

— Останал съм съвсем без храна, а колата ми не иска да потегли. Бихте ли донесли всичко за вечерята?

— Разбира се.

— И вино.

— Няма проблеми.

— Имам нужда и от малко пари.

— Да донесем ли и приборите за вечерята?

— Не, това го имам. Освен това имам следната молба — би ли ми осребрил един чек от хиляда долара?

— Разбира се. Знаеш ли, отби се един твой приятел…

— Ще ми разкажеш довечера.

— Не бе, много е интересно…

— Довечера. Благодаря ти. — И той затвори.

Ани . Това беше само Ани, ако се съдеше по тона на Джефри. Добре. Значи тя е наред и всичко е наред. Което му решаваше проблема да разбере дали е добре, освен това Портърови щяха да му донесат храна и пари, което за момента решаваше останалите проблеми. Имаше нещо извънредно приятно да биеш лошите в тяхната собствена игра, но ако той не се наложеше в тези ситуации, тогава нямаше да може да се измъкне от тях и можеше да открие, че е сбъркал страшно.

Портърови закъсняха с десет минути, което за бивши хипита не беше лошо постижение. Кийт пое торбата с билки от Гейл, а Джефри пренесе кашон, пълен с пластмасови пакети.

— Сготвих всичко — заяви Гейл. — В противен случай щяхме да изпукаме от глад, докато стане манджата. Само трябва да я затоплиш.

— Мисля, че имам печка.

— Каква очарователна къща — каза Гейл още от прага. — Тук ли си пораснал?

— Тук съм роден и отгледан. Още не съм пораснал.

Тя се изсмя. Кийт ги въведе в кухнята. Наредиха храната върху масата.

— Хапка надве-натри — каза Гейл.

— Моля?

— В „Антиох“ имат една страхотна закусвалня с доставка по домовете, „Хапка надве-натри.“ Всеки път, когато Гейл я хване мързелът, само ми казва: „Дрънни в «Хапка надве-натри»“. Не мисля обаче, че изпълняват поръчки до Спенсървил.

— Струва си да опита човек. Съжалявам, че ви създавам такива главоболия.

— Няма проблеми — отвърна Гейл. — Ти ни дължеше една вечеря и ние се радваме да ти я доставим.

Джефри се върна до колата за виното.

— Донесохме и кабели със скоби — каза Гейл. — Колата ти не беше ли нова?

— На колата й няма нищо.

— О. Аз пък си помислих…

— Ще ви обясня по-късно.

— Ще се опитам да позная. Местното ченге се заяжда с теб.

Кийт започна да слага масата.

— Улучи.

— Това е отвратително. Трябва да отвърнеш на удара, Кийт.

— Това е дълга история. Ако сте донесли достатъчно вино, ще ви я разкажа.

— Добре.

Джефри се върна с три бутилки червено вино и Кийт отвори едната и наля три големи водни чаши.

— Кристалния сервиз съм го дал за гравиране. Наздраве.

Чукнаха се, после седнаха на масата.

Пиха, ядоха, разговаряха, но над масата висяха няколко незададени въпроса. Гейл предаде на Джефри какво беше казал Кийт за полицията.

— Не можеш да стоиш тук като уловено в капан животно — възрази Джефри.

— Кога си ял за последен път? — прекъсна го Гейл.

— Като прасе ли ям?

— Кийт, това не ти отива — възкликна Джефри. — Не можеш да позволиш на тия тъпи ченгета да те тероризират.

— Това е дълга история. Я ми кажете — как вървят продажбите на „Искрените признания“?

— Невероятно — отвърна с гордост Джефри. — Вече сме продали петстотин екземпляра. Те си ги предават после от ръка на ръка, така че смело можем да приемем, че са ги прочели поне няколко хиляди души. Това е много народ за тази малка околия. Мисля, че на нашия човек му запари под опашката. Всъщност точно това се канех да ти кажа по телефона. Кой мислиш, че цъфна на прага ни и поиска да си купи екземпляр?