Нельсон Демилль - Спенсървил

— Разбира се. Веднага ще те известя.

— Ще ни липсваш, Кийт — каза Гейл. — Нямаме много приятели тук.

— Може би ще имате, след като отървете града от по-лицейския му шеф.

— Не съм много сигурна. Но е възможно. Ще се върнете ли някой ден?

— Бих искал, но зависи от това какво ще стане в крайна сметка с Бакстър.

— Така е — съгласи се Джефри. — Във всеки случай не бих ви посъветвал да си търсите квартира някъде на Уилямс Стрийт. — Той се засмя. — Ей, страшно ми се иска да зърна шибаната му мутра, когато се върне и прочете на бележката на хладилника: „Шибай се отзад, педал!“ — Джефри за малко да се задуши от смях и заудря бясно по масата.

Кийт се изправи.

— Нека поседнем на верандата. Прислужницата ще разтреби после.

Седнаха на верандата и загледаха залязващото слънце. Дълго време никой не проговори.

— Какво изумително нещо, Кийт — проговори Гейл.

— Кое?

— Любовта. Искам да кажа — колежът, хаосът, войната, и десетилетията, и разстоянието, и всичко онова, което ни сервира животът. Ако бях сантиментална, сигурно щях да се разплача.

В четвъртък сутринта, когато се събуди, Кийт не се чувстваше особено добре и не можеше да открие причината. После постепенно си спомни вечерята с Портърови и виното и разбра защо има главоболие.

Стана, отвори прозореца и хладният въздух обля лицето му. Навън като че ли започваше поредната слънчева утрин, добър ден за царевицата, но преди жътвата нямаше да е зле да завали поне още веднъж.

Кийт излезе в коридора по бельо, за да отиде в банята, и се сблъска с Джефри, облечен по същия начин.

— Не съм добре — каза Джефри.

— Тук ли спа?

— Не, върнах се по гащи да оправя масата.

— Къде е Гейл?

— Отиде да вземе нещо за закуска. Към банята ли си се запътил?

— Не, влизай пръв. — Кийт си облече халата и слезе по стълбището в кухнята. Наплиска си лицето на мивката, изпи един аспирин и почна да прави кафе.

Пред задната врата спря автомобил и в кухнята влезе Гейл. Носеше пакет с покупки.

— Как се чувстваш?

— Добре. — Той седна на масата. Гейл извади от пакета бутилка портокалов сок и три царевични кейка и каза:

— През целия път до града ме следваше полицейска кола.

Кийт кимна.

— Вече знаят, че между нас има някаква връзка. И ти си в списъка.

— Че аз си бях в списъка още преди теб. — Гейл седна и наля две чаши сок.

Кийт отпи от чашата си.

— Спряха ли те? — попита той.

— Не, аз ги спрях. Слязох от колата, представих им се като общинска съветничка и им казах да вървят на майната си, за да не им изстинат местата.

— Станала си голяма тежкарка, Гейл. Би трябвало да опищиш орталъка, че ти нарушават гражданските права.

— Нямаше да разберат за какво говоря. Плаши ги единствено мисълта, че могат да си изгубят пистолетите и полицейските значки.

— Да, големи скапаняци са тези ченгета. И имат кофти шеф.

Тя помълча малко, после попита:

— Сериозно ли приказваше, че искаш да убиеш Бакстър?

— Не.

Гейл го изгледа внимателно.

— Направо ми изкара ангелите.

— Зная. Иска ми се да реша този проблем, преди да си тръгна, но обещах да не го правя.

— Разбирам. Може ли да те попитам… някога случвало ли ти се е да… Искам да кажа, предполагам, че във Виетнам…

Кийт не отговори, но въпросът й го накара да се замисли. Да, бе убивал във Виетнам, но това беше война. През първите години в разузнаването буквално му бяха дали право да убива, но преди да му връчат пистолета и заглушителя, му бяха разяснили правилата. Имаше само два случая, в които това му бе позволено: в бой и при самозащита. Всички в Америка имаха абсолютно същото право. При него обаче то обхващаше и по-неясни възможности, като превантивното убийство — ако чувстваш, че те заплашват. Имаше и още по-неясни случаи, като правото да убиваш, за да предотвратиш по-голямо зло, каквото и да е то. Кийт си помисли, че такова зло е Клиф Бакстър, но неговите родители и деца може би щяха да са на друго мнение. Всичко зависеше от конкретните обстоятелства и никога не му се беше налагало сам да взима решение, нито да е изпълнител на присъдата. Тук в Спенсървил обаче, далеч от всякакви ограничения и съвети, изборът бе само негов.

— Замислял ли си се, че никога няма да си в безопасност, докато той е наоколо? — попита тя.

— Струва ми се, че няма да му стиска да действа извън територията си. А ние ще стоим надалеч от нея.

— Хрумвало ли ти е, че може да излее яростта си върху… хм, да речем, върху семейството на Ани?