Нельсон Демилль - Спенсървил

— Какво предлагаш, Гейл? Мислех те за пацифистка.

— Джефри е пацифист. Ако някой заплаши живота ми или живота на роднините и приятелите ми, няма да се поколебая да го убия.

— С какво? С морков ли?

— Не се шегувай. Виж, наистина се чувствам застрашена и очевидно не мога да ида в полицията. Ще взема пушката.

— Добре. Ей сега ще я донеса. — Той се изправи, но в този момент на стълбището се показа Джефри.

— После ще я сложим в багажника на колата ми — каза Гейл на Кийт.

Джефри влезе в кухнята.

— Какво ще слагате в багажника?

— Остатъците от вечерята — отвърна тя.

— Ясно. — Той седна на масата и си взе кейк. — Снощи стана готин купон. Радвам се, че най-после успяхме да отпразнуваме годежа на Ландри и Прентис.

— Някога чудил ли си се какъв щеше да е животът ни без войната и смутовете? — попита Кийт.

— Да, мислил съм за това. Тъп, струва ми се. Като сега. Според мен имахме уникално преживяване. Да, пострадаха адски много хора, но на повечето ни няма нищо. И сега сме по-добри. — Той замълча, после прибави: — Моите студенти са ужасно досадни, егоцентрични, нерешителни и безлични. Господи, те са си чисти републиканци, но се смятат за бунтари. Точно така. Бунтари без кауза.

— Спомняш ли си Били Марлон? — попита го Кийт.

— Естествено. Побъркан хлапак. Страдаше от манията да е най-добър приятел на всички. Всъщност срещах го няколко пъти. Опитвах се да се държа любезно заради едно време, но той е адски досаден.

— Натъкнах се на него в кръчмата на Джон.

— Божичко, Ландри, не бих отишъл там дори да се изпикая.

— Една вечер ме измъчваше носталгия.

— Е, защо питаш за него?

— Ами, понякога, когато срещам такива хора, си казвам, че съм жив само по Божия милост.

— Ако съществуваше такова нещо като „Божия милост“, нямаше да има хора като него — подхвърли Гейл.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Кийт — отвърна Джефри, — но мисля, че хора като Били Марлон винаги са били прецаканите.

— И все пак…

— Да, ние също сме неудачници, но правим каквото можем. — Той се замисли за миг. — Ние се измъкнахме от онова блато, Кийт, двамата с теб и още неколцина други. Не сме родени фрашкани с пари като Бакстърови, нито пък произхождаме от учени родове като Прентис. Твоят старец е фермер, моят беше железопътен работник. Шейсетте години не са ни прецакали — те ни освободиха от условностите и класовата структура… И много се чукахме. Знаеш ли, веднъж пресметнах, че навярно съм се чукал повече, отколкото който и да е член на семейството ми от четирийсет и пета досега. Мисля, че хората са се чукали много по време на Втората световна война, но не и преди или след това.

Кийт се усмихна.

— Това да не е някоя от лекциите ти?

— Позна.

— Добре, имали сме страхотни моменти. Но както веднъж каза, правили сме и много гадни неща. Ти например ми прати гадно писмо. Няма значение, получавал съм същите писма от абсолютно непознати хора. Но всички дрънкахме само за любов, а вършехме гадости. Аз също. — Кийт замълча за момент. — Когато получих писмото ти, буквално исках да те убия. И щях да го направя, ако беше там.

— Какво да ти кажа? Бяхме млади. Имаше слънчеви бури, Юпитер и Марс бяха застанали в една линия или нещо подобно, цената на тревата падна и всички се чалнахме. Ако не се беше случило, снощи двамата с теб щяхме да сме в кръчмата и да се жалваме от цените на селскостопанската продукция и заплатите в железниците. А ако не беше ходил във Виетнам, Били Марлон можеше да е собственик на кръчмата и общински съветник. Господи, не зная. — Той отхапа от кейка и продължи: — Ние сме такива, каквито сме, отчасти заради гените си, отчасти заради културата ни, отчасти заради звездите и най-вече заради миналото си. Ти, аз, Клиф Бакстър, Ани Прентис и Били Марлон. Родени сме в един и същ родилен дом с разлика от по една година. Не зная отговора на нито един от въпросите.

— Аз също. Ще те помоля за още една услуга. След като си тръгна, виж дали можеш да направиш нещо за Марлон. Живее във фермата на Каули на шосе осем. Опитай се да уредиш да го приемат в болница за ветерани.

— Разбира се. Ти си добър човек.

— Само внимавай да не се разчуе.

— Сигурно изпитваш смесени чувства — каза Гейл. — За пръв път няма да живееш сам. Развълнуван ли си, или те е шубе?

— И двете.

Когато закусиха, Гейл попита Кийт дали има нова четка за зъби.

— Все ще ти намеря нещо. Ела горе.

Качиха се в стаята му. Той отвори гардероба.

Гейл погледна униформите, бронираната жилетка и останалите дреболии на служба, изискваща много аксесоари.