Нельсон Демилль - Спенсървил

Адеър се усмихна.

— Е, значи си се настанил тук?

— Да.

— Колко струва такова място?

— Не зная… четиристотин акра, къща, стопанска сграда, малко техника… може би четиристотин хиляди.

— Не думай! Звучи доста добре. Но фермите на онези господа около Вашингтон вървят по милион.

Кийт не смяташе, че Чарли Адеър е дошъл в окръг Спенсър, за да обсъждат цената на земята, и попита:

— Сега ли пристигаш?

— Да, взех ранен полет до Кълъмбъс и наех кола. Пътищата ви са добри. Открих те почти без проблеми. Полицията знаеше къде си.

— Тук всички се познават.

— Разбирам. Позагорял си — отбеляза Чарли. — И си поотслабнал.

— Във фермата има доста работа.

— Сигурно. — Той се протегна. — Искаш ли да се поразходим? Полетът беше продължителен, шофирането също.

— Естествено. Ще ти покажа фермата.

Обиколиха двора и Чарли прояви престорен интерес към всичко, докато Кийт се преструваше, че му е интересно да го развежда.

— И всичко това е твое, така ли? — попита Чарли.

— Не. На родителите ми е.

— Но ти ще го наследиш, нали?

— Имам брат и сестра и в този окръг не се спазва правото на първородния, така че някой ден ще се наложи да си го поделим.

— С други думи, ако един от вас иска да се занимава с фермерство, ще трябва да купи имота от другите двама.

— Понякога се случва. Поне преди беше така. Сега наследниците обикновено продават всичко на голяма компания, взимат парите и бягат.

— Жалко. Точно това погубва семейните ферми. Плюс данъците, разбира се.

— Ако фермата остане в семейството, няма данъци.

— Наистина ли? Онези задници в Конгреса поне това са го решили както трябва.

— Да.

Навлязоха в царевицата и тръгнаха между редовете.

— Ето откъде идвал корнфлейксът ми — каза Чарли.

— Хората обичат сладката царевица. Фермерите не я сеят много, но се бере най-вече на ръка някъде към август.

— И аз да науча нещо ново. Ти ли си сял всичко това?

— Не, Чарли, царевицата се сее през май. Аз пристигнах през август. Нали не мислиш, че може да порасне толкова само за два месеца?

— Нямам представа. Значи това не е твое, така ли?

— Земята е моя. Дал съм я под аренда.

— Ясно. С царевица ли ти плащат, или с пари?

— С пари. — Кийт се насочи към индианската надгробна могила и двамата се изкачиха на върха й.

Чарли погледна към нивите.

— Това е сърцето на тази страна, Кийт. Онова, което защитавахме през всички тези години. Липсва ли ти работата?

— Не.

Чарли извади от джоба на сакото си пакет цигари.

— Може ли да запаля тук?

— Защо не?

Той издуха дима във въздуха и посочи към далечината.

— Какво расте ето там?

— Соя.

— За соев сос ли?

— Аха. Наблизо има японски консервен комбинат.

— Искаш да кажеш, че тук има японци?

— Защо не? Нали не могат да пренесат един милион акра американска селскостопанска земя в Япония.

— Това е… страшно.

— Не ставай ксенофоб.

— Е, това си върви с работата. — Известно време Чарли пушеше мълчаливо, после каза:

— Искат да се върнеш.

Кийт вече го знаеше и каза само:

— Не.

— Пратиха ме да те взема.

— Те ми казаха да се махна. Затова се върни и им предай, че съм ги послушал.

— Не ме затруднявай, Кийт. Полетът беше тежък. Наредиха ми да не се връщам без теб.

— Виж, Чарли, не може да те изхвърлят и после да си променят решението.

— Могат всичко. Но освен това искат да ти се извинят за неудобствата, които може да ти е причинило това. Действали са прибързано, без да обмислят положението на Изток. Нали си спомняш къде е това? Е, ще приемеш ли извинението им?

— Разбира се. Довиждане. Кога е обратният ти полет?

— Предлагат ти граждански договор за пет години. Ще получиш право на пълна пенсия.

— Не.

— И повишение. Военно повишение. Генерал. Как ти звучи това, полковник?

— Не си преценил времето.

— Предложението идва от Белия дом, Кийт. Може да си следващият Александър Хейг. Е, той се смяташе за президент, но в тази работа има такъв потенциал, че наистина можеш да се кандидатираш за този пост, както хората искаха да направи Хейг. Страната е готова отново да има президент генерал. Съвсем наскоро прочетох данните от едно тайно гласуване. Помисли си.

— Добре. Дай ми една секунда. Не.

— Всеки иска да стане президент.

— Аз пък искам да съм фермер.

— Тъкмо това е въпросът. На хората ще им хареса. Висок, представителен, честен човек от народа. Чувал ли си за Цинцинат?

— Аз ти разказах за него.

— Да бе. Та ето какво, родината ти пак се нуждае от теб. Време е да се изкачиш нагоре и да престанеш да ровиш лайна.