Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт не бе сигурен как да приеме тази метафора.

— Знаеш ли — отвърна той, — ако бях президент, първото нещо, което щях да направя, щеше да е да те разстрелям.

— Много дребнаво от твоя страна, Кийт. Не подхожда на държавник.

— Стига глупости, Чарли. Вече се изчерпа.

— Това не са глупости. Остави тази работа с президента. След като приключиш в Белия дом, можеш да се върнеш тук и да се кандидатираш за Конгреса, после да се преместиш във Вашингтон. Най-доброто от двата свята. Можеш да направиш нещо и за страната си, и за родния си край. — Адеър смачка цигарата си. — Хайде, ела да се поразходим още малко.

Тръгнаха между царевичните редове.

— Виж, Кийт — каза Чарли, — президентът си е наумил, че иска да работиш за него. Поне му дължиш любезността да му отговориш лично. Така че даже да не искаш тази работа, трябва сам да му кажеш да се разкара.

— Той ми каза да се разкарам с писмо.

— Не е бил той.

— Няма значение. Ако някой е прецакал нещата, това не е мой проблем. Знаеш, че съм прав.

— Опасно е да си прав, когато правителството греши.

Кийт се закова на място.

— Това заплаха ли е?

— Не. Просто съвет, приятелю.

Продължиха през царевицата.

— Мислиш ли, че догодина по това време тук все още ще ти харесва?

— Ако не ми харесва, ще се преместя.

— Виж, Кийт, можеш да си живееш щастливо тук и да продължаваш да се ядосваш на онези типове. Но след като ти предадох искрените им извинения и едно страхотно предложение, никога повече няма да намериш покой. Аз ти прецаках и деня, и пенсията. Сега трябва да се справиш с новото положение.

— Това е новото положение. Тук. Там преди беше старото положение. Знаеш ли, наистина бях бесен, но ми мина. Вие ми направихте услуга. Не можете да ме принудите да се върна, така че стига с тези глупости.

— Хм… нали ти е ясно, че още си в армията. Не си носил униформа от петнайсетина години, но си полковник от запаса, а президентът е главнокомандващ.

— Свържи се с адвоката ми.

— Президентът има право да те вика от време на време. И това време настъпи, приятел.

— Не ми излизай с този номер.

— Добре, ще опитам с друго. Помогни ми. Ела във Вашингтон и им кажи, че Адеър е направил всичко възможно, но че си дошъл лично да им кажеш да се разкарат. Става ли? Зная, че искаш да го направиш така. Не им дължиш нищо, освен да им го заявиш в лицето. Но на мен ми дължиш някоя и друга услуга и единственото, за което те моля, за да сме квит, е да дойдеш с мен във Вашингтон. Тогава аз си измивам ръцете и ти можеш да им кажеш каквото си искаш. Честно, нали?

— Аз… не мога да дойда с теб.

— Длъжник си ми, Кийт. Тук съм, за да те взема, не да те умолявам, заплашвам или придумвам. Да те взема.

— Виж, Чарли…

— Букурещ. Да не споменавам за кашата в Дамаск.

— Виж, Чарли… има една жена…

— Винаги има жена. Заради това едва не ни обезглавиха в Дамаск.

— Тук има една жена…

— Тук ли? Господи, приятел, та ти си тук от няма и два месеца!

— Тя е от едно време. Нали знаеш, от гимназията и колежа. Може и да съм ти споменавал за нея в пристъп на сантименталност.

— А… да. Да, споменавал си ми. Разбирам. — Той се замисли за миг, после попита: — Омъжена ли е?

Кийт кимна.

— Е, в това не можем да ти помогнем. — Чарли му намигна. — Но ще измислим нещо.

— Вече съм се погрижил, благодаря.

Върнаха се в двора и Адеър седна на малкия градински трактор.

— Може ли да запаля до това нещо?

— Да. Обикновен трактор. Не е самолет.

— Ясно. — Той запали втора цигара и като че ли се замисли. Накрая каза: — Не виждам какъв е проблемът.

— Тя е омъжена. Как ти се струва президентски съветник, който живее с омъжена жена?

— Ще й уредим развод.

— Това ще отнеме години.

— Можем да понатиснем тук-там.

— Не, не можете. Само си мислите, че можете, но не е така. В тази страна си има закони.

— Знам. Е, имаш ли намерение скоро да се събереш с нея?

— Да. Съвсем скоро.

— Тогава ще й намерим самостоятелен апартамент във Вашингтон. Защо правиш толкова голям въпрос от това?

— Чарли, нашите намерения изобщо не са такива. Не съм чак толкова важен за световния мир. Светът спокойно ще се оправи и без моите съвети. Опасността отмина. Аз изпълних дълга си. Сега искам да си живея живота.

— Това е чудесно. Напълно те разбирам. Знаеш ли, можеш и да си живееш живота, и да направиш кариера. Едновременно.

— Не такава кариера.

— Този път няма да е толкова напрегнато. Естествено, работното време е по-дълго, може да се наложи от време на време да летиш тук-там, но вече няма да си зад Желязната завеса. Тя просто рухна.