Нельсон Демилль - Спенсървил

— С какво точно се занимаваш?

— С това-онова. — Кийт извади полуавтоматичната пушка М–16. — Прекарал съм двайсет и пет години в борба с комунягите. На тях им писна приблизително по същото време, по което и на мен.

— Това удовлетворяваше ли те?

— Към края — горе-долу толкова, колкото те удовлетворява и твоята работа. Ето, това е предпазителят. Сега е спуснат. Вдигаш го така и можеш да стреляш. Само натискаш спусъка. Пушката е полуавтоматична. Това е пълнителят. Побира двайсет патрона. След като го изпразниш, натискаш това лостче и той изскача навън. Пъхаш нов пълнител, натискаш го така, че да изщрака, дърпаш назад тази дръжка, за да заредиш първия патрон, и после пак стреляш на автоматична. — Той й подаде оръжието.

— Много е лека — каза Гейл.

— И няма силен откат.

Тя вкара пълнител, зареди патрон и се прицели.

— Съвсем просто е — рече Гейл.

— Да. Предназначена е за хора като Били Марлон. Проста, лека, лесна за прицелване и смъртоносна. Трябва ти само желание да натиснеш спусъка.

— Не зная дали имам такова желание.

— Тогава не я взимай.

— Ще я взема.

— Добре. Ето ти и чантата. В страничните джобове има четири заредени пълнителя, а това тук е оптичен мерник, но не си прави труда да го монтираш. Той е за далечна стрелба. Едва ли ще влезеш във война със спенсървилската полиция, но нощем ще се чувстваш по-добре, ако пушката е под леглото ти. Разбра ли всичко?

— Да. Сега ще ида да отключа багажника, после ще изведа Джефри на разходка. — Тя излезе от стаята и след няколко минути, докато се обличаше, Кийт ги видя през прозореца до плевника. Слезе долу, измъкна се през задната врата и остави карабината и чантата в багажника на колата им до празните съдове от храна. После затвори капака, влезе в кухнята и си наля втора чаша кафе.

След няколко минути Гейл и Джефри се върнаха.

— Тук наистина е много хубаво — каза тя. Поговориха още известно време, после Гейл рече: — Е… време е да тръгваме. — Тя го прегърна и го целуна. — Късмет, Кийт. Обаждай се по телефона или ни пиши.

— Ще ви пиша. Междувременно, свържете се с някоя охранителна фирма от Толедо да проверят телефоните ви и си вземете мобифон.

— Добра идея. — Джефри му стисна ръката. — Ако ти трябва нещо, преди да заминеш, недей да звъниш, направо намини покрай нас.

— Мисля, че всичко е наред. Ключът от къщата е под масата в бараката за инструменти.

— Добре. Ще наглеждаме фермата, докато се върнеш.

— Благодаря за всичко. И успех с революцията.

Прегърнаха се и Портърови потеглиха. Кийт ги проследи с поглед, докато изчезнаха, убеден, че ще се видят отново в по-добри времена.

Към десет часа Кийт се бе покачил на една стълба и сменяше ръждясалите панти на сенокосачката. Работата навън беше прочистила главата му и вече се чувстваше по-добре.

Чу хрущенето на автомобилни гуми по чакъла и се обърна. Един сив форд се приближаваше по отбивката, следван от облаци прах.

Нямаше представа кой е. Можеше да е Ани, но не бе много вероятно. Той слезе от стълбата, взе глока от капака на кутията с инструменти, пъхна го в пояса си и извади ризата си отгоре. После закрачи към къщата.

От автомобила слезе мъж, висок приблизително колкото него и на негова възраст, с пясъчноруса коса, облечен в син костюм. Огледа се, видя Кийт и му махна.

— Здрасти! Това ли е фермата на Ландри?

Кийт продължи да върви към него.

— Хубаво място имаш, синко. Опитвам се да го купя или да те разоря. Всички вие, земеделци такива, трябва да се разкарате оттук, за да направите място за добитъка ми.

Кийт се приближи до него.

— Тук е Охайо, Чарли. Ние не си приказваме така.

— Аз пък си мислех, че е Канзас. Как я караш?

Ръкуваха се, после се прегърнаха.

Чарли Адеър беше от Вашингтон, работеше в Съвета за национална сигурност и преди бе прекият началник на Кийт Ландри, както и негов добър приятел. Кийт се зачуди какво прави тук и предположи, че идва по някакъв административен въпрос, носи документи за подпис или нещо подобно. А може би просто проверяваше дали е там, където твърди, че е, как живее и прочее. Но кой знае защо, чувстваше, че има нещо друго.

— Как си, Кийт? — попита Чарли.

— Допреди две минути бях добре. Какво има?

— А, просто наминавам да ти кажа едно „здравей“.

— Здрасти.

Чарли се огледа.

— Тук ли си роден?

— Да.

— Добре ли е човек да прекара детството си тук?

— Да.

— Имате ли циклони?

— Поне веднъж седмично. Току-що пропусна един. Ако поостанеш, малко по-късно ще има торнадо.