Нельсон Демилль - Спенсървил

— Обичам да карам бавно. Благодаря ти, вечерята беше страхотна. — Той я целуна и стисна ръцете на останалите присъстващи. — Стой настрани от изкушението — каза той на Фред. — Моите най-сърдечни поздрави на сестра ви и господин Прентис — обърна се той към Хариет.

— Те ще бъдат истински трогнати.

— Надявам се.

Той излезе, взе си довиждане с момчетата, които играеха футбол, и се качи в колата.

Докато караше, си припомни отделни откъси от разговорите на масата. Това, което го интересуваше, не беше какво се беше казало за Клиф Бакстър или Ани Бакстър, а че добрата стара Хариет бе играла ролята на Купидон. Кийт се засмя. Имаше хора, които, без значение на възрастта или възпитанието си, пазеха романтиката в сърцата си. Бедните Лили и Фред нямаха огън и вероятно никога не го бяха притежавали, както и леля му Бети. Но старите Зак и Хариет все още се гледаха с плам в очите. Любовниците, помисли си Кийт, бяха особена порода хора, и всички любовници разпознаваха сродните души, и той знаеше, че Хариет бе чувала сърцето му да бие всеки път, когато бе споменавала името на Ани.

Следващите три дни, от понеделник до сряда, Кийт прекара у дома. Не искаше да поема никакъв риск с отдалечаването си от фермата; не желаеше никакъв сблъсък с Бакстър или хората му. Беше прекалено близо до голлинията, ако използваше футболната аналогия, часовникът отброяваше последните часове и не му беше нито времето, нито мястото за никакви рискове. Последното действие на пиесата щеше да бъде бягство.

Макар и да беше в безопасност в пределите на собствения си дом и съгласно закона да беше крал в замъка си, той си имаше други грижи. Макар и да не можеше да си представи, че Бакстър ще цъфне при някой съдия с молба за телефонно подслушване, му хрумна, че Бакстър е способен да закачи микрофон на линията му. Едно от стандартните устройства от куфарчето на Кийт беше уред за откриване на подслушвателни уредби — не бе предполагал, че ще му се наложи да го използва повече, но въпреки това бе обиколил къщата с него няколко пъти, без да открие нищо. Проверяваше и вътрешната телефонна връзка в мазето всеки път, когато излизаше и се прибираше. Имаше уред за откриването на закачено подслушвателно устройство към телефонната линия, но за съжаление торбата му с инструменти не съдържаше това чудо. Друга възможност беше насочен дистанционен микрофон към къщата му, но в радиус една миля наоколо до този момент не бе виждал паркиран автомобил за по-продължително време. Съмняваше се дали спенсървилската полиция разполага с такива специализирани средства за подслушване… но човек никога не знае.

Кийт със сигурност знаеше, че преди събота Бакстър не бе имал инсталирано подслушвателно устройство на линията му, без значение законно или не, защото в противен случай щеше да цъфне на езерото в събота и един от двамата вече щеше да лежи на масата в погребалния дом на Гибс. Но дори и да не бе имало подслушване на телефона му в събота, като едното нищо днес вече можеше да има и той щеше да действа така, все едно че има. Но и в единия, и в другия случай той не мислеше, че ще се нуждае от телефона си, за да довърши или да промени приготовленията си.

Преди няколко седмици, когато си мислеше, че ще остане в Спенсървил, бе възнамерявал да си купи клетъчен телефон, като се бе канил също така да се обади на бившите си колеги във Вашингтон да направят пълно електронно изследване, както и проверка за съдебни разрешения за подслушване на телефона му. Съветът за национална сигурност беше заинтересуван не по-малко от него от сигурността на телефона му, макар и по други съображения.

Кийт се чудеше защо никой досега не му се беше обаждал от Вашингтон. Не че се вълнуваше кой знае колко, но мълчанието им започваше да придобива някакъв зловещ смисъл.

В сряда следобед самоналожената му изолация стана непоносима. Чудеше се какво ли става с Ани, тревожеше се за нея, но се утешаваше с максимата, че самата липса на новини е добра новина, което обаче не беше вярно по отношение на Вашингтон и влизаше в абсолютно противоречие с всичко, което бе научил в разузнаването през последните двадесет години.

По-късно същия ден, докато подрязваше и изправяше малиновите храсти, прегазени от Бакстър, изведнъж захвърли ножиците и изрита една кофа чак в другия край на двора. Проклятие! Мразеше да се чувства притиснат до стената, без значение дали си го налагаше сам, или му го налагаше някой друг, и се тревожеше за нея. Скочи в колата — карабината му беше опряна на седалката — и потегли по пътя със затъкнат в колана пистолет. Спря до пощенската си кутия и изчака, докато гневът му бавно отшумя. После се върна в къщата.