Нельсон Демилль - Спенсървил

— Забелязах, че всичките ти писма бяха с щемпели от места извън Спенсървил. — Той се усмихна. — Сякаш сте си играли на шпионки.

— Държахме се като гимназистки. То така или иначе в Чатъм при сестра ми няма много забавления, та си ги създавахме сами.

— Да, но… писмата са едно нещо, а да ти помогне да избягаш с чужд мъж е съвсем друго.

— Тя ще ни пожелае късмет.

— Ще бъде ли в безопасност от Бакстър?

— Съпругът й, Лари, е корав мъжага. Мрази Клиф и Клиф се бои от него. Освен това Лари е почетен заместник-шериф в Чатъм и направо го сърбят ръцете да пипне Клиф Бакстър за врата.

— Добре, радвам се, че и двамата разбират.

— Ще говоря с тях и ще им кажа, че ще бъдем при тях в събота… по кое време?

— В два и петнайсет има директен полет до Вашингтон. Ако излезем от сестра ти в десет, ще хванем самолета.

— Добре. Клиф тръгва рано сутринта с приятелите си. Ще си събера най-необходимото и ще отида при Тери. Ще си напъхам багажа по разни пазарски чанти и кашони, та ангел-пазителят ми да не заподозре нищо, ако ме види.

— Гледаш шпионски филми?

— И да не гледам, мозъкът ми още щрака.

— Виждам. Знаеш ли, бил съм в доста полицейски държави, където ченгетата не са такава мъка, както тук.

— Те са тъпи задници. Както и да е. Ще гледам да съм у Тери най-късно към девет. Можеш да отидеш у тях и по-рано, ако искаш. Ще пийнем по едно кафе, ще им дам да пуснат писмата за Том и Уенди, ще си кажем довиждане и Тери ще отиде да поговори с мама и татко.

— Бягала ли си преди?

— Кийт, навъртяла съм хиляди мили във въображението си. Иска ми се да бях имала куража да го направя и наяве, но съм щастлива, че те дочаках. — Тя го погледна. — Никога не съм и помисляла дори, че ще избягам с теб, но винаги съм си фантазирала, че ще се съберем заедно някъде.

— Направо не съм на себе си.

— Ти ли не си на себе си? Аз направо не мога да повярвам, че това се е случва. Главата ми е замаяна, сърцето ми ще изскочи от гърдите… така съм влюбена в теб, че всичко ми се премрежва пред погледа. Чувствам се по-щастлива дори и от времето преди повиквателната ти. А си мислех, че нищо няма да е същото след това.

— А аз пък си мислех, че пак ще си е същото. Явно си разбирала нещата по-добре от мен.

— Скъпи, и двамата ги разбирахме, но се надявахме само на най-доброто. Хората допускат глупави грешки на двадесет години, но ние не можем да осъдим себе си двадесет години по-късно. Ние преживяхме шест вълшебни години, Кийт, и аз благодаря на Господ за времето, прекарано с теб. Ако Господ пожелае, ще прекараме живота си до края вече заедно.

Кийт не можеше да произнесе нищо, само сграбчи ръката й и я стисна.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Трябва да тръгвам. Ще се срещнем ли отново преди следващата събота?

— Не, не е безопасно. И не ми се обаждай по телефона. Може да ме подслушват.

Тя кимна.

— Сто на сто гарантирам, че обажданията ми по телефона от къщи се записват на магнитофон в полицейското управление. Точно затова ти се обадих от уличен автомат. Мислиш, че телефонът ти…

— Възможно е. Възможно е и номерът на Портърови също да е на подслушване. Ще бъдеш ли наред у дома?

— Ще се опитам. Да, ще бъда наред. Няма да му дам никаква причина за подозрение. — Тя го изгледа. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Пазиш ли си още адреса на Тери?

— След двадесет години непрекъснато надписване на пликовете до нея все трябва да съм го запомнил.

— Не си изгубил саркастичната си жилка. Трябва да поработя, за да я изкореня.

— Не, скъпа, ще трябва да се научиш да живееш и с недостатъците ми.

— Е, добре, по това време на месеца много обичам да се заяждам, но през останалото време съм много мила.

— Гледам с надежда към това време.

— Не искам да се прибирам — заяви след малко тя.

— Тогава остани.

— Не мога… Имам да свърша доста работи преди той да се прибере у дома, иначе ще се зачуди къде ли съм била.

— Явно те държи изкъсо.

— Определено. Ти никога не си бил такъв.

— И няма и да бъда.

— Не е необходимо. — Тя му протегна ръка и той я пое. — А сега ви желая приятен ден, господин Ландри. Ще се видим другата събота, когато ще бягаме заедно.

Той се усмихна, после очите му се впиха в нейните.

— Ани… ако промениш решението си…

— Не, и гледай и ти да не го промениш. Бъди точно навреме и на място, Кийт. Викторианска къща от червени тухли. Разклона на шосе 6. — Тя го целуна, обърна се и забърза.

Кийт Ландри отиде на неделната служба в „Сейнт Джеймс“ не само защото беше специално поканен от отец Уилкс, но и от любопитство и носталгия.