Нельсон Демилль - Спенсървил

— За какво?

— За срещите ни. За алиби.

— И колко дълго ще ни се налага да се крием?

Той я улови за ръката.

— Това ти ще го кажеш, Ани. Готова ли си за тръгване?

— Да не ми предлагате ръката си, господин Ландри?

— Да, предлагам ви ръката си, госпожице Прентис.

— Приемам.

Той я прегърна. Търкулнаха се в тревата. Тя го възседна и го целуна.

— Трябваше ти доста време, докато стигнеш дотук.

— Срамежлив съм.

— Да, и го знаеш. Може да си най-страхотният мъж на света, но въпреки това си срамежлив.

— Само не го казвай на никого.

— Променил си се, Кийт. Променил си се, но въпреки това те познавам.

— А ти не се променила. Все още те обичам.

Тя се сгуши отгоре му. Лежаха върху крайбрежния склон. Кийт си помисли, че се е унесла, но изведнъж тя се обади:

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще бягаме?

— Ами… защо просто не дойдеш да живееш при мен?

Тя коленичи до него и доближи лицето си до неговото.

— Не можем, Кийт. Това не ти е Вашингтон. Хората тук не могат просто да сменят партньорите си. Те бягат. Винаги бягат. Няма друг начин. Знаеш го.

— Знам. Само дето бягството не ми е много по сърце.

— Няма друг начин. Ще дойда с теб, където кажеш. Но не и в къщата ти.

— Добре… Но първо ще говоря с него.

— Не. Той ще побеснее.

Което и беше целта на Кийт.

— Двамата с него трябва да си поговорим като мъж с мъж — обясни й търпеливо той.

Тя се втренчи в него, после каза:

— Кийт, погледни ме.

Той се надигна и седна.

— Да?

— Обещай ми, че няма да му направиш нищо лошо.

Кийт не отговори.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Знам, че те е ударил, и знам, че не си от онези мъже, които ще го простят или забравят. Но не е необходимо да си отмъщаваш. Остави го. Заради мен.

Кийт отново не отговори.

— Моля те. Остави на Господ или Спенсървил да се справят с него. Няма нужда да прибавяме такова събитие към биографиите си, а и… той е баща на Уенди и Том.

— Обещавам ти, че няма да го убивам.

Тя го гледаше.

— И не искам никакво насилие, Кийт. Моля те. Той не заслужава дори да го пребиеш. Не можем да му причиним по-голяма злина от това, което сме решили да направим.

— Добре. Обещавам.

— Обичам те. — Тя го целуна.

Той се изправи.

— Ще те изпратя.

— По-добре да вървим покрай потока.

— Добре.

Той свали обувките и чорапите си и ги остави на брега, после нави джинсите си и метна карабината на рамото си.

Тръгнаха покрай потока към езерото, хванати за ръце.

— Трябва ми седмица, за да си уредя нещата. Много време ли е това? — попита тя.

— Не и след двайсет и пет години.

Тя го стисна за ръката.

— Къде ще отидем?

— Имаш ли паспорт?

— Не. Но мога да си пусна молба да си извадя.

— Не, в тази поща не можеш да го направиш.

— Прав си, не мога. Ще отида в Толедо.

— Първо ще отидем във Вашингтон. Вземи си всички лични документи.

— Добре. Никога не съм била във Вашингтон.

— Кой град ти хареса най-много в Европа?

— Рим.

— Значи отиваме в Рим.

— Сериозно ли говориш?

— Ако ти си сериозна, и аз съм сериозен.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Сериозна съм.

— Разбираш ли какво означава да напуснеш дома си?

— Не. Но когато съм с теб, аз съм си у дома. Какво е това за болните от любов?

— Познавам чувството. Но мислила ли си какво ще е да ти липсват децата, семейството, приятелите?

— Да. Мислила съм. Но е време да направя нещо, което иска да направи Ани Прентис.

— А работата ти? Нали все още ръководиш болничния благотворителен магазин.

— Да, и ми харесва, но… Съпругът ми одобри тази работа. Няма мъже, няма пари, няма уикенди, плаващ работен ден… и е на две крачки от полицейското управление.

— Видях ти магазина, когато бях в центъра — кимна той.

— Би ли имал нещо против, ако работя?

— Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Мога ли да оставам до късно в офиса, да си нося работа вкъщи през уикендите и да ходя в командировки с мъже?

— Не прекалявай, Прентис.

Тя се захили и го стисна за ръката.

Продължиха да крачат в дълбокия до глезените им поток.

— Може би някой ден ще се върнем да погостуваме — каза тя.

— Може би.

— А ти какво ще кажеш, Кийт? Твоят дом също е тук. Не искаш ли да останеш?

— Исках, но вече разбрах, че не мога. Но може би някой ден…

— Ако… него го нямаше тук.

— Какво ще направи, ако го изритат от работата му?

— Няма да остане — отвърна тя. — Няма да може. За него това ще бъде повече от унижение. А и хората, които тайно го ненавиждат, са много. — Тя се замисли за момент. — Знаеш ли, ако госпожа Бакстър избяга с чужд мъж, той наистина ще е достатъчно смазан и ще напусне работа, ще се махне от града и тогава вече можем да се върнем, ако искаме.