Нельсон Демилль - Спенсървил

— Винаги съм знаела, че ще се завърнеш. — Тя вдигна една съчка и задраска пръстта до себе си. — Ако ти не се върнеше, значи никой друг нямаше да го направи. — Тя изтри очи, пое си дълбоко дъх и все така, без да го гледа, каза: — Господи… мислех си, че са те убили, мислех си, че си се оженил, че вече не ме обичаш.

— Не.

— Но защо чака? Защо?

— Не знам… искам да кажа, известно време след като се разделихме и двамата бяхме ядосани един на друг… после, преди да замина отвъд океана, ми хрумна, че могат да ме убият, че мога да загубя крак или ръка, или нещо от този род…

— Ако бях твоя съпруга, щях да се грижа за теб. Ако бях твоя съпруга, щях да почитам паметта ти.

— Е, чак толкова… После, когато се прибрах… не знам… не можехме да се свържем. А после ти се омъжи и аз те възненавидях, възненавидях и себе си, после се занизаха годините… писмата ту идваха, ту не идваха… Представях си те заобиколена от приятели и семейството ти… ти никога не ми писа нищо за семейството си…

— Ти никога не ми написа как си се чувствал.

— Направих го.

— Никога не написа и дума за нас двамата.

— И ти никога не го направи.

— Опитах се… боях се. Боях се, че писмата могат да секнат.

— И аз.

Тя отново изтри очи и се опита да се усмихне.

— Бяхме двама идиоти. Така обичахме да си говорим какво ли не, а после, в продължение на над двадесет години, не можахме дори да си кажем „Обичам те“ и „Липсваш ми“.

— Знам. — Той се замисли за момент. — Знаеш ли, този месец се навършват двайсет и пет години от момента, в който си казахме сбогом в квартирата ти в Кълъмбъс.

— Знам. Направо не ми се вярва. — Тя сложи длан върху крака му. — След като си тръгна, плаках седмици наред. После се стегнах и потънах в учене. Не излизах с никакви мъже…

— Не ревнувам. Не се тревожи.

— Остави ме да си кажа. И тогава започнах да установявам, че… че почвам да ти се гневя… а когато една жена се разгневи, тя става ужасна…

— Това е нещо ново за мен.

Тя го ощипа по крака.

— Слушай по-нататък. И значи отидох на преглед при психиатъра в студентското градче и той наистина ми помогна. Каза, че съм развивала гняв към теб, защото това било единственият начин, по който да се справя с мисълта, че те губя, защото отиваш при друга жена или че могат да те убият. Каза ми, че аз наистина те обичам и трябва ти го кажа.

— Не си спомням това да се е случило.

— Защото така и не изпратих писмото. Скъсах го. После отново го написах и отново го скъсах. Направих го поне десет пъти. После проумях, че все още съм ядосана, че продължавам да се чувствам наранена и предадена. Спомних си един ред, който бях прочела някъде: щастливите у дома мъже не ходят на война.

— Но дори и щастливите мъже стават неспокойни.

— Добре, но теб те нямаше там, за да ми го кажеш. А когато ми се обади, вече ми звучеше някак… чуждо.

— Ти също.

— Знам. Ненавиждам телефоните. Така че се самонавих и реших, че трябва да се пробвам и с други мъже. Искам да го знаеш, Кийт, никога не съм обичала никого от тях. Не и така, както все още те обичам. Всъщност изобщо не съм обичала други. — Тя се изсмя. — Всички те ми биха шута. Всички имаха едни и същи оплаквания. Ани, ти си студена, затворена, егоистка, егоцентрична и така нататък. Не бях нищо такова. Бях влюбена в друг мъж.

— Не е необходимо да ми разказваш нищо.

— Разбира се, че трябва. И аз заминах за Европа, за да избягам, и бях зашеметена от красотата, която видях. Защото до този момент къде бях ходила — Спенсървил, „Боулинг Грийн“ и Кълъмбъс. И всеки път, когато виждах нещо, което дълбоко ме трогваше, си казвах: „Кийт, погледни това, Кийт, погледни онова, не е ли красиво?“ — Тя подпря лакти върху коленете си и захлупи лице в шепите си. — Съжалявам… не съм плакала от години, а сега от няколко седмици сълзите ми не могат да спрат.

— Няма нищо, успокой се.

Тя извади книжна кърпичка и си издуха носа.

— Добре… и тогава се прибрах у дома, и братовчедка ми се омъжваше точно в този момент, а аз й станах шаферка, и на сватбата се срещнах с Клиф Бакстър.

— Чух го от човек, който беше присъствал. Чух го също така и от майка си — че си се сгодила за него — и че аз съм най-големият глупак на земята.

— Майка ти беше права. Също и моята. Тя ми каза да не се омъжвам за него. Странно, баща ми в началото го харесваше. Повечето мъже го харесваха, също и доста жени. Жените го харесваха, защото всяка година сменяше колата си и изглеждаше добре. И все така сменя всяка година колата си.