Нельсон Демилль - Спенсървил

Едва си спомняше как се съблече, но си спомни, когато той влезе в спалнята. После вече не си спомняше нищо.

Телефонът иззвъня в осем и двадесет. Беше събота сутринта. Кийт беше в кухнята и си приготвяше кафе.

— Да?

— Кийт, трябва да говорим.

Той изключи кафеварката.

— Добре ли си?

— Да. Обаждам се от един уличен автомат. Можем ли да се срещнем някъде?

— Разбира се. Къде?

— Мисля, че панаирът става. Днес там няма никой.

— Тогава дори не трябва да припарваме там. Слушай, спомняш ли си Рийвз Понд, на юг от къщата ми?

— Където карахме кънки през зимата.

— Точно така. Вземи си нещо за хапване и иди да нахраниш гъските. Идвам след двадесет минути. Всичко наред ли е?

— Да. Не… Ти нали имаш карабина? Видях я…

— Да. Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Съжалявам. Просто се тревожа за теб. Той е станал много подозрителен…

— Двайсет минути. Ако разбереш, че те следят, просто иди и нахрани гъските, но остави вратата на колата си отворена в знак, че те наблюдават. Разбра ли?

— Да.

— Спокойно. — Той затвори, качи се горе и отвори гардероба. Намери бинокъла си, после взе два пълнителя и ги пъхна в джоба си. Третия зареди в карабината, дръпна затвора и вкара патрон в цевта.

После излезе, прекоси пътя и затича към хамбара на Дженкинс.

След пет минути вече беше оседлал и яздеше през гората.

На стотина метра, от мястото, където реката излизаше от дърветата, скочи от седлото и върза кобилата за едно дърво.

Продължи пеш по брега и спря в сянката на последните дървета, на няколко метра от обляния от слънцето бряг на езерото. На отсрещния бряг нямаше и следа от кола или човек.

Единственият път, който водеше насам, минаваше на неколкостотин метра южно от езерото и той не можеше да го види, защото беше от другата страна на склона, но от време на време се виждаше кабината на някой голям преминаващ камион.

Погледна часовника си. Девет без петнадесет. Какво ли се беше случило от момента, в който се бяха разделили с Ани?

След малко една кола превали гребена и се заспуска през високата трева към езерото. Обаче не беше линкълн, а форд, от онези, които спенсървилската полиция използваше за работни автомобили с и без маркировка, закупувани без съмнение от „Бакстър Мотърс“.

Колата без видими полицейски знаци спря до калната ивица на брега и Кийт вдигна бинокъла. Вратата се отвори и слезе Ани, облечена в червена пола и бяла блуза. За момент остана до отворената врата, огледа се, после притвори вратата.

Тръгна покрай водата с комат хляб в ръка. Кийт я наблюдаваше как разсеяно хвърля на птиците. Цяла дузина патици и гъски заплуваха към люшкащия се по водата хляб. Ани не ги гледаше, а хвърляше погледи ту през лявото си, ту през дясното си рамо.

Кийт изчака още няколко минути, после излезе от прикритието на дърветата и тръгна към нея.

Тя го зърна, хвърли във водата останалия хляб и забърза към него.

Беше развълнувана, но не и уплашена. Усмихна се и последните десетина метра затича към него и буквално се хвърли в обятията му.

— Здравейте, господин Ландри.

Целунаха се, после тя го хвана за ръцете.

— Толкова е хубаво да те видя. — Погледна стърчащото над рамото му дуло на карабината. — Може би не ти е нужна.

— Излязох да пострелям малко вреден дивеч. Ела да влезем сред дърветата.

Тръгнаха ръка за ръка покрай брега. Тя няколко пъти погледна назад.

— Май не ме проследиха — каза тя. — Тази сутрин закарах линкълна в „Бакстър Мотърс“ и казах, че има нещо на двигателя. Дадоха ми оборотна кола. Дяволският му линкълн стърчи като рог на челото ми всеки път щом изляза с него. Сигурно точно това беше причината бащата на Бакстър да ми го подари.

— Струва ми се, че доста си миткала, драга моя — захили се той.

— Не, сър, но сега вече сериозно се замислих как да го правя. А ти, умнико? „Остави вратата отворена, ако те следят.“

— Това ми беше занаят. А пък хобито ми беше тенис. Леля Луиз ли нещо оплете конците?

— Нещо такова. Но не беше нейна вината. Клиф счел за необходимо да се отбие до нея и да я види, и кой знае защо, му изтърсила, че съм вечеряла с нея, и той ме попита какво ми била приготвила леля ми.

— Дяволът е в подробностите.

— Нищо чудно. Просто не ме бива в тия игри, Кийт. А той и без това си е подозрителен. Винаги е бил такъв. А този път с пълно право.

Стигнаха дърветата и тръгнаха по брега на потока. Сенките им предлагаха прохлада; есента вече бе започнала да размахва жълто-кафявата си четка. Кийт открай време бе обичал есента в родния си край, дърветата в крещяща гама, шишарките и кедрите, ловния сезон и жътвата. Никъде по света не бе успял да зърне подобна гледка и мисълта за дома винаги му навяваше повече спомена за есента, отколкото за лятото.