Нельсон Демилль - Спенсървил

Той я сграбчи за рамото, извъртя я към себе си и я стисна за ръцете.

— Няма да ходиш никъде.

— Стига! Спри! Пусни ме!

Той я пусна и се дръпна от нея.

— Добре… съжалявам. Добре, само се успокой. Хайде, седни. Исках само да си поговорим.

Тя изобщо не му хвана вяра, но неохотно се съгласи.

Бакстър седна срещу нея и завъртя кутията бира в ръцете си.

— Добре… — произнесе накрая той. — Знаеш ме какъв съм. Понякога просто ставам ревнив. И започвам да си мисля за стария ти приятел, който се е върнал в града, и разбирам, че още не се е оженил, и просто нещо ми притъмнява пред очите. Би трябвало да си щастлива, като виждаш колко много означаваш за мен. Нали?

Тя се замисли над няколко саркастични отговора, които мигновено биха го изкарали от релсите, но вместо това каза:

— Разбирам. Но аз наистина не искам да разговаряме на тази тема. Няма за какво да говорим.

— Добре, но ти виждаш колко много ме притеснява тази работа.

— Не би трябвало.

— Защо не би трябвало? Искаш да кажеш, че в отсрещната къща идва един мъж, който е чукал жена ми, и аз трябва да си свиркам ли?

— Клиф… виж, каквото и да ти кажа, все ще се ядосаш. Ако кажа, че не давам пет пари, че живее в отсрещната къща, ти ще ме разбереш накриво. Ако пък кажа, че се вълнувам, че той живее отсреща…

Бакстър удари с юмрук по масата и Ани подскочи.

— Ти си се чукала с тоя педал цели шест години! И всичко, което имаш да кажеш, е, че аз не би трябвало дори и да се тревожа, че живее отсреща. Какво би станало, ако някоя от старите ми приятелки се настани да живее срещу нас? Как ще ти се хареса, а?

Прииска й се да му напомни, че той има обичай да й сочи старите си приятелки и че единственото нещо, което тя изпитва в този момент, е съжаление към тях.

— Предполагам, че това наистина ще ме разтревожи — отвърна вместо това тя.

— Дяволски си права!

— Моля те, не викай. Знам, че си ядосан, но…

— Помниш ли Синди Норт? Шибах я цяла година преди да тръгна с теб. Какво би казала, ако се преместеше да живее срещу нас, плюс това още не е омъжена? Това нямаше ли да ти вдигне кръвното?

— Разбира се.

— А аз значи не трябва да съм ядосан, така ли?

— Не съм казала това. Просто те моля да не ми викаш. Не съм направила нищо.

— Но със сигурност не би имала нищо против да направиш.

— Клиф, не съм казвала такова нещо.

— Спомняш си хубавките дни, прекарани с него, нали?

— Не си спомням нищо. Онова беше преди цели двадесет години.

Той беше почти изненадан от изминалото време.

— Но когато чу, че се е върнал, веднага се размечта за ония чуканици на млади години, нали? Къде се шибаше с него? В хамбара ли? Или му духаше в колата?

Тя се изправи, но той се пресегна през масата, сграбчи я за колана и я накара отново да седне.

Ани беше уплашена, но не за себе си. Тя можеше да се справи с него, но трябваше да предупреди Кийт, че Клиф започва да губи разума си.

— Клиф, миличък, знам, че си ядосан, но на света за мен няма друг мъж, освен теб.

Той видимо се отпусна, макар и все още да беше настръхнал.

— И по-добре да няма, защото…

— Няма. Знам, че ме обичаш, и затова си разгневен. Това ме ласкае. — Съзнаваше, че трябва да спре, докато има предимство, но не можа да се сдържи да не го подразни. — Не искам да си мислиш за онова, което двамата с Кийт сме правили преди двадесет години.

Той я изгледа, без да каже нищо.

— Ние бяхме просто гимназисти и колежани и правехме онова, което всички правеха тогава. Ти би трябвало да си щастлив, че съм била само с него, а не…

— Затваряй си устата!

— Съжалявам.

— Затваряй си я!

Тя сведе глава и се втренчи в чинията си, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Не искам повече да говориш нито с него, нито за него — каза той след минута.

— Няма.

— Обаждал ли ти се е?

Тя поклати глава.

— Защо да ми се обажда?

— Ти опитвала ли си да му звъниш?

— Никога.

— Така ли? Значи двамата не сте разговаряли, откакто се е върнал?

Тя отново взе решение, изправи се и застана зад стола.

— Клиф, не искам да те лъжа… — каза тя. — Преди няколко дни се сблъсках с него на улицата.

Той не каза нищо.

— Бях с Чарлийн Хелмс, старата госпожа Уитни и жената на отец Шенк, Мардж. Тъкмо излизах от пощата и се сблъсках с него. Дори не можах да го позная в първия момент, и когато ме заговори, дори и не предполагах кой може да е. Нали знаеш, когато хората си мислят, че ти ги познаваш, веднага почват да бъбрят. През цялото време ти се случва. И тогава вече го познах, и само казах: „Приятен ден, господин Ландри“, и настигнах приятелките си.