Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт се събуди в седем и първото нещо, за което си помисли, беше Ани.

Нещата вече бяха почнали да се изясняват: бяха се любили, и бяха влюбени. Той нямаше да си тръгне. Искаше да остане, да си изгради живота тук заедно с нея, да седят двамата на верандата и да гледат заедно залеза.

Но той съзнаваше, че не може да остане, докато Клиф Бакстър е в града, а тя наистина не желаеше смъртта на съпруга си, макар и съвсем неотдавна да я бе желала. Но в такъв случай решението беше да бягат заедно, а Кийт не искаше да бяга.

Той лежеше, втренчен в тавана. Отне му известно време да разбере какво е ангажирало съзнанието му: той поемаше дъха й, останал сред завивките.

Беше топъл ден и той работеше в хамбара гол до кръста. Чудеше се кога пак и как ще се срещнат, кога ще се любят. Можеше да я отведе някъде и всичките им тревоги и притеснения щяха да останат зад гърба им. След по-малко от седмица можеха да са в Париж. Зачуди се дали Ани има паспорт. Не че това щеше да представлява кой знае какъв проблем. Можеше да й го осигури в рамките на само двайсет и четири часа. Имаше хора, които му дължаха услуги.

А после, някъде след година, той щеше да се върне в Спенсървил сам и ако Бакстър все още беше тук, щяха да могат да се разберат без проливане на кръв. И тогава вече двамата с Ани можеха да се завърнат като съпруг и съпруга. „Добре. Браво.“

Към десет и петнадесет чу някакъв автомобил да навлиза по алеята към къщата и го видя през вратите на хамбара.

Синьо-бяла полицейска кола със златната емблема на шерифа върху вратата.

Колата му запречваше пътя към къщата, а Кийт не си бе взел оръжие. Шофьорът го забеляза и зави през двора, насочи се към него и спря на десетина метра. На предната седалка имаше двама души. Дясната врата се отвори и един месест мъж се измъкна от колата и тръгна към него. Носеше слънчеви очила с огледални стъкла и шапка-бейзболка.

Кийт тръгна срещу човека, който очевидно беше Клиф Бакстър. Спряха на метър един от друг и се загледаха.

Очите на Кийт отскочиха върху полицейския автомобил; шофьорът също бе слязъл. Беше Уорд. Стоеше неподвижно до отворената врата.

Кийт премести погледа си върху Бакстър. Въпреки оформеното вече шкембенце, мъжът пред него беше все така опасен и изпълнен със същата злоба, както и преди близо тридесет години.

Кийт го загледа в лицето, но слънчевите очила и ниско прихлупената козирка на шапката не позволяваха да прецени действителните му намерения. Едно обаче беше сигурно: Бакстър не знаеше нищо за предната нощ. Кийт осъзна, че се тревожи за Ани, а не за себе си.

— Вече започвах да си мисля, че няма да дойдеш — каза той.

Устните на Бакстър се раздвижиха, но той не отговори веднага, само продължи да го гледа през очилата.

— Не те харесвам — заяви накрая той.

— Това ми харесва.

— И никога не съм те харесвал.

— Знам го. — Той хвърли поглед през рамото на Бакстър към Уорд, който бе приседнал захилен върху предния капак на колата.

— И никога няма да те харесвам — продължи Бакстър.

— Знаеш ли, че е крайно невъзпитано да носиш слънчеви очила, когато разговаряш с някого.

— Да ти го начукам.

— Хей, господин началник на полицията, в момента нарушаваш правото на частна собственост, освен ако нямаш официална причина за присъствието си тук.

Клиф Бакстър хвърли поглед през рамото си към Уорд, после пристъпи още по-близо до Кийт.

— Шибан педал.

— Махай се от частната ми собственост.

— Защо си тук?

— Защото това е моят дом.

— Дрън-дрън. Мястото ти не е тук.

— Господин началник на полицията, шест поколения от рода ми са погребани в тази околия. Не ми дрънкай, че не ми било мястото тук.

— И ти ще бъдеш погребан в тази околия, и то доста по-скоро, отколкото си мислиш.

Кийт на свой ред направи крачка напред и лицето му се приближи на няколко сантиметра от това на Бакстър.

— Заплашваш ли ме?

— Дръпни се назад, инак ще ти пръсна черепа. — Бакстър сложи ръка върху револвера си. Кийт видя, че и Уорд слиза от капака на колата и посяга към оръжието си.

Кийт си пое дълбоко дъх и се отдръпна.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш — захили се гадно Бакстър.

Кийт се овладя.

— Казвай си репликата, Клиф, и се пръждосвай.

На Бакстър очевидно не му се понрави обръщението на малко име, нито тонът. Той смъкна очилата, втренчи се в Кийт и каза:

— Ти се ебаваш с момчетата ми.

Кийт не отговори.

— И се ебаваш и с мен.

Кийт отново не каза нищо.

— Зад училището. Да се срещнем зад училището. Нали това си казал?