Нельсон Демилль - Спенсървил

— Свидетели ли? Това събрание ли беше, или някакъв шибан процес?

Тим Ходж не отговори веднага.

— Ами… там имаше няколко души… които… повдигнаха обвинения срещу теб.

— Кой?

— Ами жената на Боб Арлс, Мери, и някаква си Шери… Шери…

— Коларик?

— Да.

Проклятие!

— Какво каза тя?

— Коя?

— И двете. Какви лайна изядоха двете лъжливи кучки?

— Ами… Мери ги подкара едни, че си бил вземал неща от магазина им, нали знаеш, и си изписвал повече бензин, отколкото си слагал в колата…

— Зарежи я. Какво каза другата кучка?

— Ами… нещо като… нещо, че ти уж… че уж си я харесвал… и си имал нещо с нея…

Господи Боже!

— Искаш да кажеш, че тази кучка се е изтъпанчила пред всички в църквата… и е дрънкала за… какво точно каза?

— Каза, че си я чукал. И че я чукаш от доста време. Че си и платил глобите за неправилно паркиране или нещо такова, и че за да си плати парите, трябвало да се чука с теб. Беше доста подробна в описанията — добави Ходж.

— Мръсна лъжлива кучка.

— Да.

— И хората й хванаха вяра?

— Ами… не знам.

— Виж, защо не отскочиш днес следобед да пийнем по едно кафе и да ми кажеш какво точно си видял и чул снощи. Някъде към три. А междувременно недей разпространява какво си чул и си дръж очите отворени.

— Слушам, шефе.

Бакстър затвори и се втренчи през прозореца към главната улица.

— Проклятие! — Той стовари юмрук върху бюрото си. — Проклети кучки, човек не може да се довери на никоя да си държи шибаната уста затворена.

Замисли се как този развой на нещата ще се отрази върху него и реши, че все още може да държи ситуацията под контрол. Шери Коларик си беше чиста проба курва, от най-лошите. Мери Арлс беше друг проблем, но той щеше да накара съпруга й да й дръпне ципа на мръсната уста за нула време. Бакстър се зачуди за какво ли още е ставало въпрос предната вечер. Взе лист чиста хартия и започна да прави списък: започна с Кийт Ландри, след него Шери Коларик, после Мери Арлс, Гейл Портър, съпруга й, чието име все не можеше да запомни, след известно колебание добави отец Уилкс, след това се замисли за момент и добави Боб Арлс за по-сигурно. Щеше да добави и името на Ани, ако то не заемаше почетното първо място в седмичния му списък с хората, които направо му ходеха по здравето.

Наля си кафе от термоса и отпи. Нещата направо се изплъзваха изпод контрола му. Това не беше просто лоша седмица, това беше началото на един лош живот, освен ако не сриташе здраво няколко задника и не започнеше да раздава шамари наляво и надясно.

Изправи се и излезе при Уорд, който въвеждаше списъка с номерата на колите в компютъра и пускаше разпечатка.

— Изключи тая шибана машинария — изръмжа му Бакстър.

Уорд послушно затвори файла.

— Къде е докладът от снощното проследяване на Ландри?

— Ето го, шефе. — Уорд му връчи напечатан лист хартия и Бакстър го огледа.

— Круг го е засякъл да излиза от дома си в седем и половина вечерта, после ти с Круг и другите момчета сте го видели на паркинга на църквата в осем и четиридесет и пет.

— Точно така. Събранието още не беше свършило, но предполагам, че си е тръгнал по-рано.

— И после?

— Ами, после Ландри отиде в дома на енорийския свещеник отец Уилкс. Аз подкарах към къщата и зачаках на шосе 28 на двеста метра от разклона към дома му, но не видях никой да завива натам. Когато обаче видях, че горе в къщата му свети, му позвъних по мобифона и той се обади. Не знам как се е добрал до къщата си, освен ако не се е промъкнал откъм юг, като е използвал черните пътища. Сигурно му се е дръпнало лайното от страх, като е разбрал, че го дебнем. Всичко е в доклада — добави Уорд.

Бакстър отново погледна листа.

— Значи си му позвънил в десет и половина и ти е отговорил?

— Аха.

— Но той може да се е прибрал цял час преди това.

— Възможно е. Зависи от това колко време е престоял при Уилкс и къде е ходил след това. Както казах, мисля, че се е прибрал по обиколните пътища. Беше много уплашен.

— Аха. Наистина сте му дръпнали лайното от страх. Видя ли някаква друга кола да отива към къщата му или пък да идва оттам?

— Не.

— Въртя ли се около къщата му, след като му се обади?

— Не, защото изглеждаше, че вече е захапал възглавницата. След около час обаче, когато пак наминах, лампата му на втория етаж продължаваше да свети. За какво си мислиш, шефе?

— Нищо. Отивам в „Парк енд Ийт“ да закуся.

— Добре.

Клиф Бакстър излезе от полицейското управление и измина пеш половината миля до закусвалнята.