Нельсон Демилль - Спенсървил

— Благодаря, госпожо Синклер. Радвам се, че се обадихте. — И той затвори.

Ани се търколи върху него и притисна нослето си в неговия нос.

— Много си смешен.

— Също като леля ти. Тя ли го измисли?

— Ами! Трябваше да я подкупя с бутилка вино от глухарчета. — Тя се изсмя и го целуна, после се търкулна от него и скочи на пода. — Трябва да тръгвам. — Излезе гола от стаята и отиде в банята. Кийт чу шума на течащата вода.

Той стана от леглото и почна да се облича. Затъкна пистолета под ризата си.

— Сега вече мога да тръгвам — каза тя, като влезе в стаята. Сграбчи дрехите си и ги хвърли върху леглото. — Не искам да се обличам. Искам да съм гола за теб цяла нощ, цяла седмица.

— Звучи ми доста добре.

Тя си сложи сутиена, навлече отгоре пуловера, после седна на леглото и си обу бикините и чорапите.

— Все още се обличаш от горе на долу — забеляза той.

— Че не го ли правят и другите така? — Тя си нахлузи джинсите, после обувките и се изправи. — Добре. Ще ме изпратиш ли до колата?

— Нали така правят джентълмените?

Слязоха по стъпалата ръка за ръка.

— Не ти ли се струва, че сънуваш? — попита тя.

— Направо — отвърна той.

— А аз пак се чувствам като дете. Не бях имала такова преживяване от… е, от тогава, когато с теб…

— Това е много мило от твоя страна.

— Истина ти казвам. Сърцето ми още бие, а краката ми са станали като от каучук.

— А лицето ти цялото е поруменяло и очите ти блестят като от пожар. Внимавай, когато се прибираш.

— О… — Тя допря с длан лицето си. — Да, вярно. Господи, да не мислиш…

— Просто си пресъздай в паметта вечерта, прекарана в компанията на леля Луиз, и докато се прибереш, всичко ще се оправи.

— Добре… — Тя се изсмя. — Ами какво да правя, ако спермата ти продължи да ми тече между краката?

Кийт се усмихна. Едно от нещата, които особено харесваше у нея, бяха съвсем неочакваните словесни бисери, на които биваше способна в дадени моменти.

Стигнаха до кухненската врата и тя я отвори.

— Кийт, какво да правим?

— Само ми го кажи и веднага го правя.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш го.

Тя се усмихна.

— Добре ли се чуках? Направо не мога да повярвам, че съм способна да изрека подобни думи. Чао. Ще ти се обадя.

Той я хвана за ръката.

— Не.

— Трябва да тръгвам.

— Знам. Но… хората на мъжа ти понякога следят къщата ми.

— О…

— Те не са те видели, когато си дошла, защото по-рано не я наблюдаваха, или и да са го правили, просто са тръгнали подир мен, когато съм излязъл. Първо ще изляза аз и ако ме следят, ще се лепнат подире ми. Изчакваш десет минути и тогава потегляш.

Тя остана мълчалива няколко мига.

— Това е ужасно… — Погледна го. — Кийт, ужасно съжалявам. Нямам право да ти причинявам всичко това…

— Това не е по твоя вина. Вината е единствено негова. Аз мога да се справя. Но ти можеш ли да се справиш?

— Заради теб, да — кимна тя.

— Добре. А сега, не забравяй: била си на гости у леля си Луиз. Каквото и да стане, дръж се като удавник за легендата си.

Тя кимна.

— Каква ти е колата?

— „Линкълн Континентал“. Бяла.

— Помни, десет минути.

— Внимавай, Кийт.

Той излезе, качи се в колата си, махна й и потегли по дългата алея към пътя. Зави към града и продължи още няколко мили до кръстовището, където спря.

Не виждаше зад себе си светлини от автомобил и продължи. Забеляза един полусрутен хамбар, угаси фаровете и отби от пътя по едни разкаляни коловози от трактор до хамбара и вкара автомобила в заплашващата да рухне всеки момент постройка.

Излезе от колата и започна да наблюдава пътя. След около пет минути видя да наближават фарове откъм фермата. Движеха се с висока скорост. Коленичи зад някакви храсти и зачака.

Колата се стрелна покрай него и той успя да различи в мрака очертанията на светъл линкълн.

Изчака още десетина минути, после се качи в колата и подкара обратно към къщи.

Не можеше да е сигурен, че тя е в безопасност, но ако Бакстър започнеше да я разпитва и тя се придържаше към историята си, всичко щеше да е наред.

Изпитваше тревожното чувство, че се наслаждава на това, което става, на рукналия по вените му адреналин. Но какво от това? Нали забавлението е тогава, когато вършиш онова, което ти се удава най-добре.

А и не изпитваше и най-малкото съмнение, че Ани също до известна степен се наслаждава на интригата. Винаги беше такава, когато търсеха удобно място и време да се любят. Извличаше наслада от опасността, романтиката, откраднатия плод, който винаги беше по-вкусен от разрешения.