Нельсон Демилль - Спенсървил

Той я чу да влиза в кухнята и да хлопва задната врата. „Бъди силен, имай доблест, бъди смел. Но не ставай пълен идиот.“ Бързо тръгна към кухнята; в същия момент вратата с мрежата хлопна.

— Чакай! — И отвори вратата.

Тя спря и се обърна.

— Не, Кийт. Моля те. Ти беше прав. Няма да се получи. Ние не можем… това е прекалено сложно… заблуждаваме себе си…

— Не, изслушай ме… ние трябва да… трябва да разберем… трябва да знам какво се случи… искам да кажа… — Той не можеше да намери никоя от думите, от които се нуждаеше. Накрая произнесе: — Ани, не можем просто така да се разделим отново след толкова години.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога да остана тук. Искам да кажа отвън.

— Влез. Моля те.

Тя се замисли за момент, после се върна в кухнята.

— Можеш ли да останеш за малко?

— Да, всичко е наред… ще изпием накрая тая чаша кафе. Къде е кафеникът?

— Не искам кафе. Имам нужда от нещо по-силно. — Той включи малката лампа над мивката, отиде до бюфета и извади бутилката скоч.

— Искаш ли?

— Не, също като теб.

— Правилно. — Той прибра бутилката. — Направо ме правиш нервен.

— Ти нервен? Чувам как бие сърцето ми, и коленете ми треперят.

— И моите. Искаш ли да седнем?

— Не.

— Добре… Виж, давам си сметка за риска, който си поела с идването си тук…

— Поех два риска, Кийт. Единият — да ме проследят, другият — че не искам да ми разбият сърцето. Съжалявам, не мога да стоваря това бреме върху плещите ти.

— Не съжалявай. Радвам се, че дойде. Повече от радостен съм. Виж, написах това писмо…

— Не ми обяснявай. Всичко разбирам. Наистина.

Стояха в двата края на кухнята и се гледаха.

— Не така си представях срещата ни — каза накрая Кийт.

— А как?

Той се поколеба, после я приближи и я прегърна.

— Така.

Целунаха се и той си спомни точно как я чувстваше в обятията си, дъха й, вкуса й и как устните и тялото й реагираха на неговите.

Тя се дръпна от прегръдката му, после зарови лице в рамото му. „Тя плаче“ — проумя внезапно той, цялото й тяло трепереше и той не знаеше какво да прави, но я държеше притисната до себе си.

Накрая тя се отдръпна, измъкна хартиена кърпичка от джоба на джинсите си, избърса си очите и си издуха носа, после се разсмя.

— О, Господи… само ме виж… знаех си, че ще стане така… само не ми се смей.

— Не ти се смея. — Той извади носна кърпичка от джоба си и изтри сълзите й. — Господи, колко си красива.

— Разбира се. Носът ми тече прекрасно. — Тя го издуха, после вдигна поглед към него. — Е, господин Ландри, радвам се, че се видяхме. Ще ме изпратите ли до колата?

— Не си отивай.

— Трябва.

— Той ще се обади ли на леля ти след събранието?

— Да.

— А тя какво ще му каже?

— Че съм си тръгнала за вкъщи. Казах му, че телефонът в колата ми не работи, така че не може да ми позвъни. Леля ще ми се обади тук.

— Тя знае ли къде си?

— Да. Моля те, отговори й и кажи, че съм си тръгнала.

— Защо просто не изчакаме, докато позвъни?

— Защото искам да си тръгна сега.

— Защо?

— Защото… Искам да кажа, че можем да си поговорим и друг път… имаме да си говорим за толкова много неща, но… не искам да правим нищо тази нощ.

Той се усмихна.

— Точно това ми каза, когато беше на шестнадесет години, когато и двамата изгубихме невинността си.

— Е, този път говоря истината. — Тя се засмя. — Господ да ми е на помощ, не мога да откъсна ръцете си от теб.

Отново се прегърнаха и се целунаха. Тя положи страна върху гърдите му и прошепна:

— Просто ме дръж така.

Той я задържа в прегръдките си и прокара пръсти през косите й.

— Тъкмо се канех да се кача в спалнята ти и наистина да те изненадам — каза тя с лице, все така заровено в гърдите му.

Той не отговори.

— И изведнъж си помислих: „Ами ако си доведе някоя жена вкъщи? Ами ако горе вече има някоя жена?“

— Не. Горе няма никого. И не е имало, откакто съм се върнал.

— Сигурно не от липса на обожателки, от това, което чувам.

— Да ти кажа, не надавам ухо никъде, гледам си само моята работа.

— Добре. Не е необходимо да… искам да кажа, ти си в правото си… това е глупаво, знаеш ли, защото изобщо не ми е работа…

— Ани, за мен съществуваш само ти.

Тя го прегърна още по-силно, после се изправи на пръсти и го зацелува по бузите, по устните, по челото и врата.

— Не ме бива много да пазя в тайна чувствата си. Би трябвало да се сдържам поне малко. Как да го изиграя, Кийт?

— Нека този път опитаме да бъдем честни един към друг.

— Добре. Обичам те. И винаги съм те обичала.