Нельсон Демилль - Спенсървил

Той се плъзна между бедрата й и я целуна по бузата.

— Добре ли ти е?

Тя кимна и го пое в себе си.

Целуваха се нежно, прегръщаха се и се галеха — бавно, сякаш не бързаха за никъде.

Лежаха върху леглото, всеки на страната си, тя зад него, обгърнала го с ръце и крака, вплетена в него като лозница.

— Спиш ли? — Тя го целуна по бузата.

— Не. Мечтая си.

— Аз също. — Тя го прегърна още по-силно и потърка крака по стъпалата му.

— Харесва ми.

— Знам.

Той се обърна към нея и я прегърна.

— Ако знаеш колко пъти съм си мечтала за това…

— Едва ли е било повече от мен.

— Настина ли?

— Да.

— Казах ти, че никога не съм имала връзка, откакто се омъжих. Абсолютно.

— Няма никакво значение.

— За мен има. Много е важно за мен.

— Разбирам.

— Не ти го казвам, та да си мислиш, че трябва да се ожениш за мен. Аз съм вече омъжена. Просто ти казвам, че това има изключително голямо значение за мен. И ако се окаже, че това е краят, аз ще разбера. Това е, което винаги съм желала. Само този път и никога повече.

— Наистина ли го мислиш?

— Не.

Той се засмя.

Тя го погали по косата, после седна в леглото.

— Кажи ми… имал си много жени, знам, но имало ли е друга жена?

— Нищо, за което да си спомня човек. — Той се замисли за момент. — Ще ти призная, че никога не успях да те прогоня от главата си. Така че не можах… искам да кажа, нямаше причина да се женя.

Тя дълго остана мълчалива, после каза:

— Може би ако не бях родила деца, щях да цъфна някой ден на прага ти.

— Имаше места и времена, когато нямах дори и праг. Животът ни едва ли щеше да е весел.

— Никой не може да знае. Имаше периоди, когато ти завиждах, времена, когато те считах за мъртъв…

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Тя замълча. — Спях с човек, когото не обичам, цели двадесет години. Това е грях. Но повече няма да съгрешавам.

Ненавиждаше се за въпроса си, но беше длъжен да го зададе.

— Ани, защо остана с него?

— И аз самата си задавам този въпрос всеки ден. Сигурно заради децата… семейните връзки, общността…

— Искаш да кажеш, че ако беше подала документи за развод…

— Трябваше да се махна. А той щеше да…

— Буйства?

— Не знам. Знаеш ли, надявах се, че ще умре някой ден. Че някой ще го убие. Това е ужасно. Ненавиждам се за тези мисли.

— Недей. Не е необходимо да чакаш някой да го убие.

Тя не отговори и той си помисли, че си блъска главата над двойното значение на думите му.

— Просто би могла да го напуснеш.

— Ще го направя. — Тя не го помоли за помощ или някакви уверения от негова страна, само каза: — Може и да съм те чакала през цялото това време. Винаги съм знаела, че ще се върнеш. Но не искам нищо от теб, никакви обещания да се грижиш за мен и никакви закани да се разправяш с него. Искам да свърша всичко сама. След като дъщеря ми е вече в колежа, мога да си тръгна.

— Е, ти знаеш, че ще помогна, така че…

— Кийт, той е опасен.

— Той е абсолютен нещастник.

Тя се подпря на лакът и го погледна.

— Ако ти се случи нещо лошо, кълна ти се, че ще се самоубия. Обещай ми, че няма да го предизвикваш.

Телефонът иззвъня и Ани каза:

— Това е леля.

— Да? — Кийт вдигна слушалката.

— Стори ми се, че видях светлини в къщата ви. Как се прибрахте?

— Кой се обажда?

— Уорд. Просто правя проверка. Вече в леглото ли сте?

— Разбира се. Стига ми толкова веселие за една вечер.

— А на мен не. Нямам късмет.

— Като няма — няма.

Ани се приведе към слушалката. Кийт се дръпна от нея.

— Край — каза той и затвори.

— Кой беше? — попита тя.

— Един търговец на коли.

Тя го огледа и тъкмо се накани да каже нещо, когато телефонът отново звънна.

— Да? — каза Кийт.

Някакъв женски глас — на възрастна жена — произнесе:

— Господин Ландри?

— На телефона.

— Обажда се госпожа Синклер, лелята на Ани Бакстър.

— Да, госпожо.

— Ани каза, че ще се отбие до вас за минутка на път за дома.

Кийт се ухили на напрежението в гласа на лелята.

— Отби се за минутка, госпожо Синклер. Дори не слезе от колата. Побъбрихме си за цените на фермите на вратата и…

Ани силно го ощипа по ръката и се разсмя в шепа:

— Стига!

— И после си тръгна по живо по здраво.

— Така си и помислих, че вече е на път, и точно това казах на господин Бакстър, когато ми се обади преди малко. Казах му, че всеки момент трябва да се прибере.

— Сигурен съм, че всеки момент ще се прибере, госпожо Синклер.

— Много ми беше приятно да си поговорим, господин Ландри. Всичко хубаво.