Нельсон Демилль - Спенсървил

Озова се на пътя, който водеше към шосе 28, неговия път. Реши обаче, вместо да се качи на 28 да свърне встрани и да подкара по една разкалян тракторен коловоз, който пресичаше фермата на Мюлерови през нивите с царевица. Включи независимата предавка към всяко колело и започна да се ориентира по компаса на арматурното табло, като се надяваше да излезе върху собствената си земя, която беше засадена с царевица на Мюлер, и след десетина минути излезе на чисто пространство в двора си близо до хамбара.

Изключи светлините, зави към къщата и паркира близо до задния вход.

Слезе, отключи вратата и влезе в тъмната кухня. Чувстваше се едновременно и глупаво, и ядосано. Застана в мрака и се заслуша. Знаеше, че тази нощ повече кормуване няма да има, но ако му се наложеше, щеше да вземе и пистолета, и автоматичната карабина.

Замисли се дали да не се качи горе и да си вземе пистолета, но инстинктите му твърдяха, че нещата са спокойни. А ако не бяха, той щеше да е в по-голяма безопасност в кухнята, близо до вратата. Отвори хладилника и си взе бира.

— Значи да си обърна и другата буза и да си тръгна, както ми предлага Уилкс? — Но досегашният му живот бе преминал в пълна противоположност на този съвет.

Той отвори бирата и изгълта на един дъх повече от половината.

— Или да дебна Бакстър, вместо да хукна надалеч? Пипвам го като излиза от дома на някоя от приятелките му и му прерязвам гърлото. Още малко кръв, за кой ли път. Вярно, хората ще си мислят, че съм го направил аз, но ще има поне още хиляда заподозрени и едва ли някой ще се емне да прави щателно разследване.

Звучеше добре, но този акт оставяше една жена вдовица и две деца сираци, а не толкова чистеше света от един неверен съпруг, корумпирано ченге и грубиян. „Но защо пък не? Убивал съм и по-добри мъже от него поради по-малко причини.“

Допи бирата и си взе още една.

— Не, не мога да убия кучия му син. Просто не мога да го направя. Така че трябва да си тръгвам.

Той отиде до кухненската маса и под слабата светлина от задната врата и прозореца потърси писмото, което бе оставил на масата, но не го видя. Включи висящата над масата лампа и потърси по столовете и пода, но писмото го нямаше.

Вече разтревожен, той изгаси осветлението и остави кутията бира на пода. Заслуша се внимателно, но не долови никакъв подозрителен шум. Хрумна му, че леля Бети или някоя друга от близките му може да е дошла да почисти или да остави храна. Видяла е писмото, взела го е и го и пуснала. Но това не изглеждаше много вероятно.

Ако в къщата имаше човек, той вече знаеше за пристигането му. Вече можеше да забрави за оръжията на втория етаж, защото даже и да се добереше дотам, нямаше да ги намери.

Той внимателно отиде до задната врата и хвана дръжката й.

В този момент долови познатото изскърцване откъм всекидневната. След няколко секунди звукът се повтори. Кийт мина през коридора, влезе във всекидневната, включи лампата и каза:

— Откога си тук?

— От около час.

— Как влезе?

— Ключът беше в бараката с инструменти, под тезгяха, където си е от хиляда години.

Седеше в стола люлка, облечена в джинси и пуловер. Писмото беше в скута й.

— Мислех, че ще те заваря вкъщи — каза тя, — но те нямаше, и малко остана да си тръгна, но после си спомних за ключа и реших да те изненадам.

— Изненадан съм. — Но по някакъв начин той бе предчувствал появата й.

— Имаш ли нещо против, че ти се изтърсих в къщата?

— Не.

— Все още я чувствам като свой втори дом.

Кийт имаше отчетливото усещане, че това не е реално, че е някакъв сън, и се опита да си спомни кога си е легнал.

— Сам ли си? — попита го тя.

— Да.

— Чух те да говориш с някого в кухнята, така че останах тиха като мишка.

— Сам съм. Говоря със себе си. Къде ти е колата?

— В обора.

— Умно. А къде е господин Бакстър?

— На събрание на градския съвет.

— А ти къде си?

— При леля Луиз.

— Разбирам… чу ли ме какво казах?

— Долових само интонацията. Да не си ядосан за нещо?

— Не, просто спорех със себе си.

— И кой спечели?

— Добрият ангел.

— Но ти ми изглеждаш разтревожен.

— Това е, защото спечели добрият ангел.

Тя се усмихна.

— Е, аз спорих със себе си дали да дойда тук. Това не е случайна среща на улицата.

— Не, не е.

Тя вдигна писмото.

— Беше адресирано до мен, така че…

— Да, така е. Спести ми една марка.

Тя се изправи и го приближи.

— Да, наистина разбирам. Ти си прав. Ние не можем… спомняш ли си стихотворението, което и двамата обичахме? „Макар и нищо да не може да върне онзи час на щастие в тревата, ни цъфналото цвете, не ще тъгуваме, а ще намерим сили — да, сили в миналото общо.“ Мисля, че го обичахме, защото знаехме, че ще бъдем обречени любовници, и то беше нашата утеха… — Тя се поколеба, после го целуна по бузата. — Сбогом, мили. — Мина покрай него и тръгна по коридора.