Нельсон Демилль - Спенсървил

— Знаете ли, отче, видях лютеранските свещеници в Дрезден да организират манифестации, сигурно сте ги видели по телевизията. Те помогнаха за свалянето на комунистическото правителство. Същото беше и с католическите им колеги в Полша.

— Господ да ги благослови. Те са следвали съвестта си. — После добави: — Ако това ти помогне да се чувстваш по-добре, мога да ти кажа, че аз бих умрял за вярата си без никакви колебания.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Неведоми са пътищата Господни.

— Но вие позволихте на тези хора да използват църквата ви. И прогонихте полицаите.

— Така е.

— Одобрявате ли онова, което вършат вътре?

— До онази степен, при която не се върши нищо незаконно или насилствено. Знаеш ли, това е една стара селска традиция — да се използват църквите като места за срещи. Идва от времето, когато църквата е била единственото голямо здание, достатъчно да побере много хора, а градът е бил прекалено отдалечен за кон и каруца. Църквата „Сейнт Джеймс“ е виждала всякакви политически и патриотични събирания още от испано-американската война. Църквата не е моя собственост. Аз съм само слуга на Господа.

— Да, но вие например не бихте допуснали вътре местния Клан, сигурен съм в това.

— Слугата на Господа не е тесногръд или идиот, Ландри. — След малка пауза той добави: — Не съм те поканил тук да ме разпитваш. Искам аз да ти задам няколко въпроса.

— Няма проблеми.

— Благодаря. Ти одобряваш ли тази среща?

— По принцип.

— Разбра ли вече, че не всичко в Спенсървил е наред?

— Да, разбрах го.

— Случайно да познаваш шефа на полицията Бакстър?

— Бяхме съученици в гимназията.

— Аз обаче усетих по думите на онези полицаи, че си попаднал в полезрението му повече в последно време, отколкото в гимназията.

— Не… всъщност може и така да е. Аз обаче си мисля, че това има повече връзка с факта, че между нас двамата съществува стара вражда още от училищните дни.

— Действително ли е така? Бяхте ли съперници?

— Да ви кажа право, никога не съм го считал за такъв. Явно обаче той е бил на друго мнение. — Кийт не беше сигурен накъде се насочва разговорът. От друга страна, не бяха много хората на света, пред които би седнал да отговаря, както правеше това пред отец Уилкс.

Старецът се замисли, после продължи.

— Паметта ми обаче започва да ми изневерява, но май си спомням, че ти навремето ухажваше настоящата му съпруга.

Кийт не коментира.

— В действителност, мисля, че майка ти го сподели с мен.

— Може и да го е направила.

— Тогава, по всяка вероятност, Бакстър е много ядосан, че бившият приятел на съпругата му е решил да се завърне в Спенсървил.

— Аз й бях любовник, сър. В колежа. — Нямаше смисъл да се споменава гимназията, за да не раздразни стареца.

— Наречи го както искаш. Разбирам. Мислиш ли, че това е ядосало Бакстър?

— Това би било крайно незряло за човек на неговите години.

— Да ми прости Господ, но никой от фамилията Бакстър не ми изглежда да е узрял с годините.

Кийт се усмихна.

— Моминското й име… Прентис, нали?

— Да. Ани.

— Да, Ани Прентис. Добро семейство. Пастор Смит от църквата „Сейнт Джон“ се изразява изключително добре за тях. Ние всички разговаряме, нали разбираш. Дори и със свещениците от Църквата на несъвършеното зачатие. Икуменическият съвет се събира веднъж месечно и след като си свършим работата, клюкарстваме ужасно. Никога не споменаваме имена, освен ако не е абсолютно наложително, и нищо не напуска онази стая. Но човек чува доста неща.

— Мога да си представя. — Кийт проумя, че отец Уилкс заема място в обединен съвет, подобен на онзи, който той скоро бе напуснал. В действителност, точно както го бе предсказал Джефри, отец Уилкс имаше достъп до огромни количества разузнавателна информация, за която шефът на полицията Бакстър можеше само да завижда.

— Целта ни не е празната клюка. Ние искаме да помогнем, да откажем хората от разводи, да вразумяваме младите, които са се отклонили от правия път, да не допускаме изкушенията до мъжете и жените. Накратко, да спасяваме душите на хората.

— Това е достойно за възхищение.

— Такава ми е работата. О, знам какво си мислиш. Мислиш си, че Спенсървил се е превърнал в селището на прокълнатите. Трябва да ти кажа, че като цяло тук хората са добри, богобоязливи християни. Но доста хора са кривнали по другия път. Не е по-различно и в другите общности. Бих искал да дойдеш някоя неделя на църква и после да се присъединиш към нас на чай и разговори.