Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт беше чул достатъчно и си проправи път през тълпата. През това време Шери започна да описва последвалия акт.

Той прекоси преддверието, където хората се напрягаха, за да чуват по-добре, и излезе пред църквата на свеж въздух.

Забеляза, че няколко мъже се движат сред автомобилите, осветяват табелките и когато ги приближи, видя, че са полицаи. Записваха си номерата на автомобилите. Това не го изненада почти никак, макар и да му беше трудно да повярва на очите си. Той отиде до най-близкия. Оказа се, че е заместник-шериф, а не градски полицай от Спенсървил.

— Какво правиш, по дяволите? — избухна Кийт.

Мъжът изглеждаше смутен, което беше обнадеждаващо.

— Просто изпълнявам заповеди — отвърна той.

— Чии заповеди?

— Не мога да кажа.

— Кой е шефът тук?

Мъжът се огледа.

— Всъщност няма. Тук няма шефове.

Кийт отиде при следващия. Беше полицаят от училищния двор, Скенли.

— Полицай Скенли, разбирате ли, че в момента нарушавате закона?

Скенли се огледа и извика на двама други полицаи.

— Хей, Кевин, Пит, елате тук.

Двамата полицаи се приближиха и Кийт видя, че са същите, които се бяха гаврили с Били Марлон в парка. В полицейския отряд на Спенсървил имаше само петнадесетина полицаи и Кийт имаше чувството, че ще се запознае и с останалите, стига да поостане още малко в града. Личните табелки на двамата гласяха: Уорд и Круг. Уорд, същият, който беше удрял Били с палката по петите, се обади:

— Брей, брей, я виж кой е дошъл. Ама ти си същинско кравешко лайно, а? Винаги те настъпвам, и то когато най не искам. Изчезвай, докато си цял.

— Полицай Уорд, полицай Круг и полицай Скенли, това е законно събрание на хора, защитавано от Първата поправка към Конституцията на САЩ, в случай че не ви е известно. Ако не си тръгнете веднага, ще бъда принуден да извикам щатската полиция да ви арестува.

Тримата се спогледаха, после забиха погледите си в Кийт.

— Ти к’во бе, да не си мръднал? — избухна Уорд.

— Повръща ми се вече от вас. Веднага си обирайте крушите оттук!

— Тпруу! Тпруу! Спокойно, приятел.

— Имате на разположение шестдесет секунди да се омитате или ще се върна в църквата и ще извикам всички отвън.

Последва продължителен, момент тишина, по време на която всички останали ченгета, седем на брой, се присъединиха към тримата си другари.

— Тоя образ твърди, че щял да извика ченгета да ни арестуват — обърна се Уорд към тях.

Последваха няколко насилени смяха, но никой от тях не изглеждаше особено щастлив.

— И ще събера хората отвън — добави Кийт.

Беше повече от ясно, че никой от полицаите не желае да се изправя срещу съседите и приятелите си при тези обстоятелства, но пък и че не желаят да бъдат изритани толкова безцеремонно. Ситуацията се очертаваше безизходна и Кийт се замисли дали да не им даде възможност за почетно оттегляне, но после реши, че не го заслужават.

— Имате още десет секунди да изчезнете оттук.

— Имаш по-малко от това, преди да съм ти закопчал белезниците — отвърна му Уорд.

— Пет секунди.

Никой не помръдна.

Кийт се обърна да влезе в църквата, но установи, че междувременно са го заобиколили от всички страни и че за да се промъкне през обръча, ще му се наложи да изблъска или събори някои от ченгетата, а те очевидно само това и чакаха.

— Махнете се от пътя ми — каза той.

Никой не се помръдна.

Кийт приближи полицаите, блокирали пътя му към църквата. Те вдигнаха палките си и се разкрачиха.

Той се замисли дали да не пробие кордона им на пълна скорост, но те бяха с палки и пистолети. Очевидно и двете страни се намираха в много трудна ситуация, при която нито той, нито полицаите искаха да направят първия ход.

— Ти си бил страшно тъп задник бе — обади се зад него Уорд.

Кийт се извърна и го погледна.

— Къде е Бакстър тази вечер? Целува ръчичките на поредната дама на поредния прием ли?

— Това изобщо не ти влиза в работата — изръмжа Уорд.

— Обзалагам се, че шефът ви е на някой прием на градския съвет, където се пази да не му пръснат задника, докато залага вашите на предната линия. И къде са ви сержантите? Каква банда насрани бъзливци ви командва само! Предай това на Бакстър, ама непременно!

Очевидно Кийт ги бе засегнал по най-болното им място, защото никой не му отвърна. Само Уорд се почувства задължен да му отговори.

— Ти ще му кажеш всичко това лично, умнико, когато те закараме в килията.

— Ами тогава закарайте ме в килията. Или ме арестувайте, или се махайте от пътя ми.