Нельсон Демилль - Спенсървил

— Не го изкарвай по-черен и от дявола.

Гейл се изсмя.

— Ти си направо невъзможен. Иди застани в ъгъла.

— Слушам, госпожо.

Кийт влезе в малката църква и откри свободно място зад последната пейка. Църквата наистина беше изпълнена до краен предел. Около олтара бяха издигнати екрани, така че витражите не се виждаха и всичко повече наподобяваше среща на квакери или холандци, отколкото лютеранска църква.

Хората около него и на пейките, изглежда, представляваха извадка от областта. Имаше мъже и жени, за които независимо от дрехите им Кийт можеше да се обзаложи, че са фермери. И наистина, сред тях бяха Мартин и Сю Дженкинс. Имаше също така и хора от града, работници и дребни собственици; бяха представени всички възрастови групи, от гимназисти до старци.

Кийт си припомни времето преди телевизията и другите електронни диверсии да стегнат желязната си хватка, когато събиранията от всякакъв сорт бяха дълбоко вкоренени в бита на селския живот. Родителите му винаги ходеха на събирания в клуба, на църковни събрания, на граждански събирания и така нататък. За жените винаги имаше групички по шев и кройка, за мъжете — политически митинги и събирания на членовете на фермерския съвет. Кийт имаше дори някакви съвсем ранни спомени за хора, събрали се в салоните на някои къщи, за да свирят на пиано, и за всякакви салонни игри. Но този начин на живот си бе отишъл и в интерес на истината, един добър филм или футболна игра и един пакет от шест кутии бира биваха предпочитани пред неумелото свирене на пиано и игрите в салона. И все пак бе имало времена, когато развлеченията на селските хора бяха зависели само от тях. Това обаче, което беше по-важно, беше, че по-голямата част от големите социални движения на нацията, такива като забраната на робството и популизма, бяха започнали в малките селски църкви. Но нацията вече не бе аграрна и хората на селския труд нямаха нито броя, нито волята да въздействат на националната политика. Така че хинтерландът се бе затворил в себе си и чувствайки се затворени и изолирани от градските центрове на властта, хората започваха сами да действат и да мислят за себе си, може би с малко помощ от градските бежанци, такива като него и Портърови.

Той огледа хората, които непрестанно се стичаха в църквата, и мерна Джени, с която не бе се виждал от Празника на труда. Тя също го зърна и му махна, но беше с някакъв мъж: двамата с усилие се наместиха заедно на една пейка.

Кийт гледаше как тълпата се сгъстява с всяка изминала минута. Без съмнение, сред нея имаше най-малко двама шпиони: хора, които щяха да докладват на Бакстър за станалото. Това беше неизбежно и той беше сигурен, че старите революционери Джефри и Гейл ще го имат предвид, дори и простите хорица на Спенсървил да не подозираха за такива неща. Кийт се надяваше, че Портърови си дават сметка в какво въвличат хората. Професионалните революционери биваха две основни разновидности: романтични и прагматични. Действията на романтичните водеха до арестите и смъртта на самите тях и на хората, тръгнали подир тях. Прагматичните, като ранните болшевики и нацистите, бяха абсолютни курви, които правеха и говореха всичко възможно, за да останат живи и да победят. Портърови, въпреки очевидната им дълговечност, бяха с романтичен уклон и бяха оцелели през годините само защото американската култура беше все още гостоприемна към революционерите и правителството беше достатъчно благоразумно да не създава мъченици от хора, които не представляват заплаха за нация, винаги готова за мечтания.

И въпреки това, на местно ниво, хората можеха да бъдат разбудени и подтикнати към действия. Очевидно окопалата се управа на града и областта бе нарушила параграф първи от социалния договор, който твърдеше и винаги щеше да твърди: „Дръжте гражданите щастливи или объркани, или и двете.“

Събранието започна с оказване почит към звездното знаме, от което на Портърови сигурно им се повдигна, поне според Кийт. Почитта беше последвана от молитва за напътствие, произнесена от млад пастор, когото Кийт не познаваше. Той хвърли поглед към Портърови, които стояха до подиума, и видя, че и двамата са свели глави. Може би се бяха понаучили на малко прагматизъм с годините.

Всички седнаха — с изключение на онези, които нямаха места. Гейл Портър отиде в центъра на подиума и пробва микрофона.

— Кийт Ландри, чуваш ли ме от мястото, където се намираш?

Почти всички се извърнаха към него и Кийт изпита зверското желание да я удуши на място. Вместо това кимна и Гейл се усмихна и започна: