Нельсон Демилль - Спенсървил

— Избор. Да събирам багажа или да си направя вечеря? — Той избра вечерята и отвори хладилника. — Какво да си направя за вечеря? — Пак нямаше голям избор. — Сандвич или бира? — Той избра бирата.

Телефонът иззвъня. Той не вдигна слушалката, но от другата страна бяха упорити, така че накрая се обади.

— Ландри.

— Здравей, Ландри. Обажда се Портър. Можеш ли да познаеш кой от двамата?

— Гейл — отвърна захилен Кийт.

— Не, Джефри е. Шортите ми са издути.

— Какво има?

— Напомням ти за срещата в „Сейнт Джеймс“ тази вечер. В осем часа.

— Не мога да дойда.

— Разбира се, че можеш.

— Разбира се, че мога, но не искам.

— Разбира се, че искаш.

— Не, не искам.

— Искаш ли революцията да започне без теб?

— Това ще е чудесно. Изпрати ми решенията от протоколите. Тъкмо слагам да вечерям.

— Не се ебавай с мен, Кийт. Имам да се обаждам на още петдесет души.

— Виж, Джефри, аз съм… реших…

— Задръж… — Той закри слушалката с ръка, но Кийт долови приглушения му глас, после Джефри дръпна дланта си. — Гейл казва, че ще ти приготви каквото искаш, стига да дойдеш, а и така или иначе, ти й дължиш за онези плевели.

— Виж… е, добре…

— Добре. Искаш ли да кажеш няколко думи?

— Да. Сбогом.

— Ще ми ги кажеш на събранието. Искаш ли да говориш за впечатленията си от Спенсървил след двайсетгодишното си доброволно изгнание от града? За надеждите си за бъдещето?

— Може би някой друг път. Довиждане. — Той затвори телефона и добави: — Още работя върху миналото.

Същата вечер, четвъртък вечерта, Кийт потегли към църквата „Сейнт Джеймс“. Затревените площи за паркиране бяха запълнени с петдесетина коли, много повече, отколкото бе виждал някога пред църквата, с изключение на Коледа и Великден.

Той паркира близо до гробището и закрачи към църквата. На вратата няколко млади мъже и жени раздаваха листовки. В преддверието група хора поздравяваха новодошлите. Кийт видя Гейл и Джефри и се опита да се промуши покрай тях, но те го зърнаха и забързаха към него.

— Е, какво ти дължа? — попита Гейл.

— Една целувка е достатъчна.

Тя го целуна.

— Много си лесен за задоволяване. Исках да ти дам далеч повече.

— Моля те, Гейл, в църква сме — каза Джефри. — Изумен съм, че сводът не се продъни върху главите ни.

— Разбира се, вие не вярвате в божественото наказание — вметна Кийт.

— А бе, човек никога не знае — отвърна Джефри.

— Тук вече има събрани над стотина души — каза Гейл. — Пейките са пълни. Казах ви, на хората им е дошло до гуша. Искат промяна.

— Не, Гейл, хората са тук, защото нещата са се променили. Те искат да върнат часовника назад, а това не може да стане. Трябва да ги накараш да го разберат — каза Кийт.

— Прав си — кимна тя. — На нас тримата корените ни са фермерски, но сме забравили как мислят хората тук. Ние трябва да променим това мислене и да сменим старите цели.

Кийт извъртя очи. Не беше чудно, че революционерите вземаха страха на хората.

— Не, те не искат да променят мисленето или целите си. Те искат да съхранят ценностите и вярванията си, като също така искат правителството и обществото да отразяват техните ценности и вярвания, а не вашите.

— Тогава значи искат да върнат часовника назад, а това не може да стане.

— Не, не в буквалния смисъл на думата, но ти трябва да нарисуваш картината на бъдещето така, че да изглежда като миналото им, но с по-ярки букви. Нещо от рода на литография, която е била почистена.

— Ти си по-манипулативен и от нас — ухили се Гейл. — С това ли си вадеше хляба?

— Нещо от този род… да, навремето работех в отдела за пропаганда, но не ми хареса.

— Звучи очарователно. Би могъл да използваш тия хватки и в личния си живот и наистина да преуспееш.

— Би ми се искало да можех. — Кийт смени темата. — Между другото, кой е пасторът, достатъчно изкукуригал, за да ви позволи да ползвате църквата за такива цели?

— Пастор Уилкс, разбира се — отвърна Джефри.

— Наистина? Мислех си, че вече е в пенсия или е починал.

— Е, можеше да е и двете — каза Джефри. — Наистина е състарен. Но той ни благослови. Даже ми се стори, че никак не одобрява Клиф Бакстър, меко казано.

— Така ли? Не бих си и помислил, че познава лично Клиф Бакстър. Фамилията им винаги ходеше в „Сейнт Джон“ в града, при важните клечки. Това тук е просто фермерската църква.

— Е, явно познава Бакстър по репутацията и очевидно разговаря и с другите свещеници от града. Иска ми се и аз да имах такава разузнавателна мрежа. Така или иначе, това, което ще чуете тази вечер тук, е, че Клиф Бакстър е прелюбодеец и грешник.