Нельсон Демилль - Спенсървил

Край него обаче се намираха и хора като полицая Скенли. Те знаеха нещо и искаха да видят как шефът им ще се справи с проблема. Кийт подозираше, че освен ако не са корумпирани до мозъка на костите си, те тайно ненавиждат шефа си. Но те също така и се страхуваха от него и щяха да изпълняват заповедите му, освен ако някой по-силен и по-смел от шефа им не му натриеше носа. Лоялността към лошия командир беше задължителна, но той никога не може да е сигурен, че няма да го зарежат в първото по-сериозно сражение или да му теглят куршума в гърба. Хората са изключително тъпи и овчедушни пред лицето на висшестоящия по ранг и властта, особено войниците, ченгетата и хората в правителствените служби. Нали малко бе останало и той да се озове в същото в положение във Вашингтон?

Видя запалените лампи на верандата си и зави в алеята към къщата. Е, вечерта бе минала добре, той беше вече един ход напред. Но някъде в бъдеще единият от двамата щеше да направи точка. Според Кийт играта вече бе навлязла в смъртоносния си етап.

Следващите няколко дни изминаха безметежно въпреки инцидента в училищния двор. Нямаше вече полицейски коли да патрулират покрай къщата му, телефонът вече не го стряскаше посред нощ, Бакстър не се обаждаше, за да определи нов час и място на среща, и всичко беше спокойно. Това беше предназначено за отпускане, затишие пред буря. Кийт обаче не се чувстваше отпуснат.

Една сутрин в седем часа Кийт пресече пътя за къщата на Дженкинс отсреща и свари семейството на закуска. На масата седяха Мартин и Сю Дженкинс, семейна двойка към четиридесетте, и децата им Мартин Младши и Сандра, и двамата в гимназията.

Сю го покани да закуси с тях, но той й каза, че едно кафе ще му е достатъчно. Разговаряха за времето, което определено започваше да застудява, за наближаващата жътва, за възможността да завали дъжд и за прогнозата на „Фермерски алманах“ за тежка зима. Според Сю алманахът беше пълна глупост, но Мартин му имаше голяма вяра.

Децата им се извиниха, че имат да пишат домашните си работи за училище, и излязоха.

— Знам, че и вие си имате домашни работи, затова няма да ви седя дълго на главата.

— С какво можем да ти помогнем? — попита Мартин.

— Ами, исках да ви разкажа за онези нощни клаксони преди няколко дни.

— Да, чухме ги. И ги видяхме.

— Имах известни търкания със спенсървилската полиция и те сега си го връщат.

Мартин кимна.

— Те нямат работа тук — каза Сю. — Аз им позвъних онази нощ, но дежурният сержант каза, че не знае за нищо такова, така че се обадих на Дон Фини, шерифа, и той каза, че ще провери. Не се обади, така че отново му позвъних, а той ми каза, че никой в полицейското управление не знае нищо за това.

— Канехме се да ти се обадим и да видим дали знаеш нещо по въпроса, но разсъдих, че ще знаеш колкото нас за цялата тази идиотщина.

— Както ви казах, страшно са ми разсърдени за нещо си.

Съпрузите не го попитаха за какво точно, нито пък щяха някога да го направят, но Сю добави:

— Дон е рода с Клиф Бакстър и двамата според мен са дупе и гащи, доколкото разбирам.

— Ще се погрижа това да не се повтаря — каза Кийт.

— Не е твоя вината — каза Сю. — Тези хора излизат извън контрол. Гражданите трябва да направят нещо по този повод.

— Сигурно. Царевицата ви изглежда чудесно.

— Наистина чудесно — потвърди Мартин. — Толкова чудесно, че чак да ти се доповръща. По целия щат е така. Пак ще е на безценица. Ще извадим страхотен късмет, ако успеем да вземем по два долара на бушел.

Това беше омагьосаният кръг с фермерството, както го разбираше Кийт. Предлагането винаги надвишаваше търсенето и цените непрестанно падаха. В детските му години около десет процента от американското население бяха фермери. Сега бяха останали само два процента; фермерите вече спадаха към редките видове, с тенденция към изчезване. И въпреки всичко добивите растяха. Беше истинско чудо, но ако човек имаше четиристотин акра земя, като Дженкинсови, а повечето семейни ферми спадаха в тази категория, разноските изяждаха печалбата. В плодородна година, когато цените биваха ниски, балансът беше на нулата, а при лоша година, когато цените бяха високи, добивите пък бяха ниски и балансът пак излизаше на нулата. Това беше работа, при която човек трябваше да пести страшна много.

— Понякога си мисля дали да не се хвана пак с фермерство — каза Кийт.

Сю само се изсмя. Нямаше нужда от коментар.

— Искате ли да продадете или да дадете под наем един от конете си?