Нельсон Демилль - Спенсървил

Той дриблира към таблото, финтира, после отскочи и прокара топката през обръча.

Докато играеше, не спираше да мисли върху другата игра, заради която всъщност бе дошъл на това място. Хрумна му, че това всъщност не е особено разумен ход. Беше си изтървал нервите и се бе изрепчил като някой хлапак. „Ще те чакам зад училището, бъзльо.“ Звучеше добре. Но при дадените обстоятелства това можеше да се окаже съдбоносна грешка. Знаеше добре, че е в състояние да се справи без особени проблеми с грубияна си съученик, но Бакстър можеше и да не дойде сам.

Кийт не си носеше карабината М–16 или бронираната жилетка, защото желаеше нещата с Бакстър да са на равни начала. Но човек никога не можеше да е сигурен какво ще измъдри Бакстър. Нищо чудно да подреди половин дузина полицейски коли с дванайсет стрелци наоколо и ако Бакстър им дадеше заповед да стрелят, нямаше да има много голямо значение дали е с бронирана жилетка и с автоматична карабина. Кийт изобщо не изпитваше никакви съмнения, че Клиф Бакстър вече е подготвил и съответната легенда, с която да обясни смъртта му.

Пое си дъх и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Опита се да предугади реакцията на Бакстър спрямо предизвикателството му. Ако беше вярна поговорката, че в душата на всеки мъж се крие момче, тогава Бакстър щеше да дойде, но не и сам. Все пак картината, нарисувана от Портърови, изобразяваше персона с изключителен егоизъм, човек който би могъл много лесно да подцени противника си; човек, който умира да връхлети в полицейското управление с думите: „Току-що видях сметката на един злодей до гимназията. Изпратете катафалката.“

Реши, че ако Бакстър дойде сам, никога повече няма да се върне в полицейския участък. По време на кариерата си Кийт на няколко пъти беше обземан от истински човекоубийствен бяс, но сега и сам беше изненадан колко много жадува да убие Клиф Бакстър. Без съмнение кипящата в момента ненавист се бе трупала в него много отдавна.

Отново погледна часовника си. Беше точно осем. Хвърли поглед към училището, после към откритите игрища и съседните улици, но не се виждаха никакви фарове или движение. Той се залови със серия от стрелба от далечно разстояние.

Хрумна му, че хората на Бакстър са горе-долу наясно с проблема между шефа им и Ландри — нали им беше известно, че Ландри изрично бе поискал шефът им да дойде сам. Така че какво щеше да обясни на хората си Бакстър? Че тоя тип Ландри тормози жена му, но той не иска да се срещне сам с него? В света на мъжагите, за какъвто се имаше Клиф Бакстър, това беше равносилно да обяви на всеослушание, че е педераст. Кийт проумя, че съзнателно или не, но той беше поставил Бакстър в ситуация, в която той не можеше да поиска помощ, без да изглежда като последния жалък страхливец, така че или трябваше да дойде сам, или изобщо да не идва и да продължи да живее с последствията от страхливостта си.

В осем и пет Ландри вече знаеше, че по неписаните правила на тази игра той вече може да си тръгва. Обаче остана, като продължи да обстрелва коша, да дриблира по терена, но без да се отдалечава прекалено много от пистолета си върху колата. В осем и десет вече беше доволен от себе си — бе изпълнил онова, което се искаше от него.

Докато крачеше към колата, отстрани на училището изведнъж избликнаха ярки фарове, после един автомобил бавно зави и се насочи към него.

Кийт продължи да тупа небрежно топката и да напредва към автомобила си.

Колата — вече се виждаше, че е полицейска — спря на петнайсетина метра, фаровете й все още бяха насочени право към него.

Дясната врата се отвори и на асфалта стъпи човек. Кийт не можеше да го различи ясно в заслепяващите го фарове, но човекът определено беше по-висок и по-слаб от Клиф Бакстър. Кийт пусна топката и вдигна ризата си от капака на двигателя, а заедно с нея и пистолета. Бавно изтри потта от лицето си, като през това време ръката му обхвана дръжката, а показалецът легна на спусъка.

Мъжът направи няколко крачки към него и извика:

— Кийт Ландри?

Макар че не беше чувал гласа на Бакстър от почти три десетилетия, Кийт разбра, че това не е той.

— Кой пита? — отвърна той.

— Офицер Скенли, спенсървилска полиция. — Мъжът продължи да върви срещу него.

— Кой още е в колата?

— Партньорът ми.

— Къде е Бакстър?

— Не може да дойде. — Скенли беше на не повече от три метра и Кийт видя, че държи нещо в ръката си. Не беше пистолет обаче.

Скенли го наближи съвсем и попита:

— Сам ли сте?