Нельсон Демилль - Спенсървил

— Може би. Къде е шефът ти? Да не си е изгубил някъде ташаците, та е хукнал да ги дири?

Скенли се изсмя.

— Много искаше да дойде, но не може.

— Защо не може?

Скенли му протегна онова, което държеше. Оказа се сгънат вестник.

— За какво ми е това? — попита Кийт.

— Вътре има материал, който трябва да прочетете.

— Прочети ми го.

Скенли повдигна рамене.

— Добре. — Той го разгъна, разкопча фенерчето си от колана, включи го и освети вестника. — Това е в социалната колона… аха, ето го. „Тази вечер в Елкс Лодж шефът на полицията Клиф Бакстър ще бъде почетен от кмета и градския съвет във връзка с петнадесетте му години служба като шеф на полицията на Спенсървил. Госпожа Бакстър, по баща Ани Прентис, ще се присъедини към приятелите и сътрудниците на Клиф Бакстър с разкази, както на интересни, така и на забавни случки от кариерата на шефа им.“ — Скенли угаси фенерчето. — Сега разбра ли? Щеше да дойде, стига да имаше тази възможност.

— Той е знаел отдавна за това събиране. Можеше да промени часа или деня.

— Недей да бъдеш толкова нахален. Шефът си има задължения. Ти нямаш ли си с какво да се забавляваш в събота вечер?

— Не мога да измисля нищо по-добро от това да обработя хубавичко шефа ви.

Патрулният полицай се изсмя.

— Така ли? И защо ще правиш нещо толкова глупаво?

— Ти ми кажи. Ама мъжката, Скенли.

Скенли се ухили.

— Ами… говори се, че причината била госпожа Бакстър.

— Може би. Мислиш ли, че това ще направи шефа ти по-щастлив?

— Вероятно.

— Мислиш ли, че ще го преглътне?

Полицаят отново се изсмя.

— Нали знаеш как е при мъжете.

— Разбира се, че знам. Направи ми една услуга, Скенли. Кажи на шефа си, че следващия път, когато му определя среща, той е длъжен да ме извести предварително, когато разбере, че не може да дойде.

— Предполагам, че е искал да разбере дали ще дойдеш.

— Проумях го вече. Не е необходимо да си блъска главицата над това. Аз съм тук и ще бъда тук или където и да било другаде, където иска да се срещне с мен, по всяко време. Сега е негов ред да моли за среща.

— Изглеждаш ми умен човек. Ще ти дам един съвет. Не се забърквай с шефа.

— Аз пък ще ти дам на теб, на Бакстър и на цялата ви пасмина друг съвет — дръжте се настрана от мен. Вече ми се повдига от зловонния ви дъх.

— Ще предам.

Кийт огледа мъжа пред себе си. Сякаш беше малко по-интелигентен от двамата дръвници от парка. В действителност Скенли изглеждаше дори смутен от цялата тая бълвоч, в която беше принуден да взема участие.

— Не се оставяй да те замесят в личните работи на шефа ти — произнесе Кийт, хвана с лявата ръка ризата, в която държеше пистолета, и издърпа затвора. Чу се гръмко недвусмислено изщракване. — Просто не си струва.

Очите на Скенли се втренчиха в увитата върху дясната ръка на Кийт риза; погледът му сякаш залепна за нея. Мина дълго време, преди да вдигне поглед.

— Спокойно.

— Хайде, движение.

Скенли бавно се обърна и тръгна обратно към колата. Кийт вдигна баскетболната топка и влезе в колата. Не отдели погледа си от полицейската кола, докато тя не се скри зад училището.

Подкара през спортните площадки и стигна до един път, който вървеше покрай училищния двор. Зави към града и мина покрай Елкс Лодж — паркингът там беше пълен с коли, — после излезе от града и се насочи към дома.

— И така, госпожа Бакстър ще разказва забавни истории за съпруга си. Може би ще им разкаже и какъв страхотен тъпкач е.

Успя да се овладее и продължи монолога си.

— Е, че какво друго можете да очаквате от една колона за социални прояви във вестника?

Направо не можеше да повярва, че изпитва пристъп на ревност.

Разбира се, че тя има право на официален живот като съпруга на изтъкнат гражданин.

Пред очите му отново изникна изражението й, когато бяха разговаряли на улицата.

— Точно така. Съпругите на важните хора и политици стоят до съпрузите си и се усмихват сладко, дори и когато избраникът им е прелюбодеец, страхливец и абсолютно корумпиран. Това си върви с територията.

Той се замисли над онова, което току-що се беше случило. Очевидно за Клиф Бакстър беше от голяма важност да обясни на Кийт защо не е успял да дойде. За Бакстър имаше значение какво си мисли за него Кийт. Това не беше нищо ново — грубиянът му съученик беше от онези, които изпитваха неувереност в собствените си сили. Точно това беше причината, поради която тормозеше и преследваше дребните хорица около себе си — по този начин повдигаше самочувствието си.