Нельсон Демилль - Спенсървил

И въпреки това тази нощ той бе видял в очите й истински ужас. Тя беше смела, бойка и винаги готова да поеме риск. Но когато рискът да те хванат, че лъжеш, надвишава простото изгонване от училище или лишаване от работа и вместо това се залага живот, или най-малкото опасността да те пребият до смърт, тогава забавата изчезва в небитието. Той разбра, че този проблем трябва да се разреши по най-бързия възможен начин.

Замисли се за нея, за това, как се бяха любили и как бяха разговаряли. Знаеше, че пак ще се съберат. Бяха пътешествали мили и години и въпреки че всичко беше против тях, пак се бяха събрали в старата му спалня, голи и в прегръдките си. Телата и душите бяха задоволени, плътта трепереше, духът кипеше, а сърцето пееше. За пръв път от години Кийт Ландри изпитваше щастие и се усмихваше.

Клиф Бакстър пристигна рано на работното си място и веднага повика в кабинета си Кевин Уорд.

— И какво стана снощи в „Сейнт Джеймс“?

Уорд се прокашля.

— Ами… бяха се събрали пълна църква народ.

— Да? Взе ли номерата на колите?

— Ами… на някои.

— На някои ли? Какво искаш да кажеш с това „на някои“, по дяволите?

— Шефе… онзи Ландри…

— Какво?

— Ами… и той беше там.

— Така ли? Не съм изненадан.

— Да… Той, такова, ни се опъна.

— Сега пък какво означава това?

Уорд отново се изкашля и разказа какво се бе случило, като се опитваше да го предаде във възможно най-благоприятна за себе си светлина.

Бакстър го слушаше, без да го прекъсва. Накрая, когато Уорд приключи, Бакстър каза:

— Значи искаш да ми кажеш, че онзи скапаняк Ландри и дъртият свещеник са ви прогонили оттам?

— Ами… те… искам да кажа, че се намирахме на частната собственост на свещеника и че ако беше само онзи Ландри, по дяволите, щяхме да му праснем задника и…

— Затваряй си тъпата зурла. Добре, дай ми списъка на номерата, които сте успели да запишете, преди да съм те изритал от работа.

— Веднага, шефе.

— И внимавай в картинката. Днес следобед отиваме малко на гости на снощния ви приятел.

— Да, сър. — Уорд се изправи и отиде до вратата.

— Следващия път, когато ти поръчам да свършиш някаква работа и не се справиш, няма да е зле да се позамислиш малко за торовата фабрика, откъдето те измъкнах от хватката на татенцето ти.

Уорд се поколеба и запристъпва от крак на крак.

— Шефе, може би щеше да е от полза, ако и ти беше дошъл с нас снощи. Искам да кажа, че онова, което правехме снощи, не беше законно…

— Веднага изчезвай оттук.

Уорд излезе.

Бакстър седна на бюрото си се загледа безцелно в стената. Вече ставаше повече от ясно, че всичко рухва. Погледна портрета на Ани върху бюрото си.

— Кучка.

Припомни си предната нощ, без да отделя поглед от снимката й. Беше се прибрала след него и той я бе изчакал в кухнята. Бяха си разменили само няколко думи и тя веднага си легна, като каза, че я боли много главата. Той бе излязъл на двора да пробва телефона в колата й. Тя не му се бе обадила при нито едно от позвъняванията му, но телефонът си беше наред. И въпреки всичко човек никога не можеше да бъде сигурен с тия телефони. От друга страна обаче, предната нощ видът й беше ужасен и той с удоволствие щеше да я притисне, но първо трябваше да направи някоя и друга проверка, а нямаше навика да задава въпроси, на които не знае предварително отговорите.

Някъде в дъното на съзнанието му се мъдреше важният факт, че жена му е по-умна от него. Но умните хора, както беше установил, понякога биваха прекалено умни и мислеха останалите за глупави. Да, ама хитрата сврака…

— Леля Луиз значи. Добре, ще я видим ние тази леля Луиз.

Клиф Бакстър погледна часовника си и видя, че вече е седем часът. Вдигна телефона и набра един номер.

— Ало… — отвърна сънливо Тим Ходж, шефът на пощата в Спенсървил.

— Хей, Тим, да не те събудих?

— Да… кой се обажда?

— Стига си си стискал хуя, че ще му направиш синини, ами грабвай чорапите, че ще изтървеш пощата.

— О… шефе! Как я караш?

— Ти ми кажи.

— Ами… снощи отидох в „Сейнт Джеймс“…

— Добре си направил. И какво стана?

— Ами… чакай да си спомня… те… такова… бяха се събрали бая хора…

— Знам това. Моето име стана ли на въпрос?

— Да… да, стана. Всъщност доста пъти стана на въпрос.

Бакстър кимна.

— Хайде, Тим, аз съм зает човек, давай по-бързо. Кажи ми кой, кога, къде, как и какво.

— Да, добре. Ами, съветничката от градския съвет, онази Гейл Портър, беше нещо като говорител на събранието. Съпругът й и той беше там и те, такова… имаха много свидетели.