Нельсон Демилль - Спенсървил

Зае обичайната си маса и една по-възрастна сервитьорка, казваше се Лани, се появи до него.

— Как сте тази сутрин, шефе?

— Чудесно.

— Кафе?

— Разбира се.

Тя му сипа кафе.

— Ще погледнете ли менюто?

— Не. Шунка, яйца, бисквити, без препечен хляб и без сок.

— Разбрано. — Тя понечи да се отдалечи, но Бакстър попита:

— Къде е Шери тази сутрин?

— Обади се и каза, че била болна.

— Така ли? Един мой приятел снощи я видял.

— Сигурно е прекалила с веселието — ухили се Лани.

— Ами. Моят човек я видял в църквата „Сейнт Джеймс“, до Овъртън. — Бакстър загледа изпитателно жената в лицето, но тя явно не знаеше нищо за събитията от предната вечер.

— Ще отида да ви приготвя яйцата.

— Ако тя се мерне или се обади, кажи й, че я търся. Трябва да си поговорим за едни глоби за неправилно паркиране.

Усмивката на Лани се стопи; тя кимна и се отдалечи.

Закуската дойде и Клиф се захвана с нея. Почти всеки от пристигащите да закусват го поздравяваше и той се опитваше да познае кой е в течение на тая гадост.

Един от градските съветници, аптекарят Чет Коулман, дойде, седна срещу него и започна без всякакви предисловия.

— Чу ли за онова събрание снощи в „Сейнт Джеймс“?

— Да, чух нещо.

— Да-а, докато ние се блъскаме как да решим проблемите на града, нашите хора вече злословят здраво по наш адрес.

— Не се ли майтапиш?

— Да ти кажа право, онова, дето стигна ушите ми, никак не ми хареса.

— Как стигна до ушите ти?

— Ами… един приятел е бил там.

— Така ли? Приятел, който е останал до късно снощи и после веднага ти е позвънил, или приятел, който става рано и ти е позвънил сутринта?

— А… тази сутрин.

— Така ли? Случайно приятелчето ти да се казва госпожа Коулман?

Чет Коулман не отговори на въпроса, но беше повече от ясно, че не се налага.

— Знаеш ли, Чет, че цялата шибана околия започва да излиза извън контрол? И знаеш ли защо? Заради жените. Когато мъжете не могат да контролират жените си, като едното нищо можеш да кажеш сбогом и на цялата страна.

— Да… ами, там е имало и достатъчно мъже, и от онова, което чувам…

— Нека да ти дам един съвет, господин градски съветнико. Ако твоята съпруга оплете конците, това няма да ти се отрази добре през ноември, нито пък ще има положителен ефект и върху бизнеса ти. — Бакстър стана, хвърли няколко долара на масата и излезе.

Беше към девет без петнайсет; по главната вече щъкаха хора и автомобили, вярно, не толкова много, както преди двадесет години, но все пак достатъчно, за да се чувства Клиф Бакстър като цар в царството си, поздравявайки народа си. Повечето хора го поздравяваха нормално, но имаше и такива, които го избягваха или го гледаха странно.

Клиф Бакстър спря да размени няколко приказки с двама-трима граждани, стисна множество ръце, побъбри с продавачи, отварящи магазините си, сваляше шапка на жените, преведе старата госпожа Греъм през улицата.

Помота се известно време пред сградата на полицейското управление, като поздравяваше минувачите по име, пошегува се с Оливър Гребс, президента на банката, че пръска служебни пари, за да поддържа любовницата си; и двамата знаеха, че това за парите е майтап, но за любовницата — не.

Хвърли поглед към сградата на съда от другата страна на улицата. Градските служители вече отиваха на работа. Клиф беше наясно, че на следващия или още през настоящия ден ще му се наложи да се срещне с кмета.

Той не беше съвсем наясно как духа вятърът тази сутрин, но имаше чувството, че наподобява ранен северен вятър, първоначално слаб, почти неуловим, така че е нужно време, за да усетиш, че топлият западен вятър е секнал.

Шефът на полицията се върна в полицейското управление. Дежурният сержант Блейк го поздрави с принудено спокойствие.

Бакстър влезе при Уорд и каза:

— Тръгваме в десет.

После отиде в кабинета си и затвори вратата. Застана до прозореца и се загледа в главната улица, парка, сградата на съда, света. Каза си, че някой малодушник би треперил за кожата си в подобна ситуация. Но той чувстваше, че има в ръцете си достатъчно власт, за да овладее ситуацията. Не успееше ли да се задържи на поста си, щеше да повлече сума ти народ със себе си, като започнеше с краткия списък върху бюрото си и продължеше с по-дългия списък в досиетата си.

В известен смисъл той свързваше цялата лайняна обстановка с пристигането на Кийт Ландри, макар и да знаеше, че нещата бяха почнали да набират скорост дълго преди появата на Ландри. И въпреки това, успееше ли да се отърве от Ландри, щеше да реши поне един от проблемите си. После щеше да пипне за врата Гейл Портър, да не говорим за Шери Коларик, тази мръсна кучка, и Мери Арлс, и всяка друга женска, която си мислеше, че може да го прецака. После щеше да се залови и с мъжете, ако му се наложеше. Знаеше, че по принцип хората лесно се сплашват; вече нямаше герои, а само страхливци, които понякога се събираха тайно и се смятаха за герои. Не мислеше, че му се налага да убива някого, само щеше да ги сплаши до смърт; а сплашиш ли някого до смърт, това има същия ефект и върху всички останали.