Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт се сви на две и падна на колене.

Бакстър пъхна върха на обувката си под брадичката му, обърна лицето му нагоре и изръмжа:

— И се дръж далеч от града.

Той тръгна към колата и двамата с Уорд захилени удариха длани.

После потеглиха. Уорд направи завой и прегази една леха с малинови храсти.

Кийт се изправи и загледа как колата се отдалечава. После се ухили.

— Благодаря ти.

Клиф Бакстър седна на кухненската маса и си отряза парче от бекона.

— Това проклето месо е прегоряло.

— Съжалявам.

— Картофите са студени.

— Съжалявам.

— Да не си забравила да готвиш?

— Не.

— Не е чудно, че не ядеш.

— Нямам апетит.

— Дали имаш или нямаш апетит е без значение; това дяволско нещо просто не става за ядене.

— Съжалявам.

— И ти благодаря за предложението да ми приготвиш още нещо.

— Какво искаш да ти приготвя?

— Ще изляза и ще си купя нещо.

— Добре.

Той пусна върху масата ножа и вилицата и я загледа.

— Нещо те тревожи ли?

— Не.

— Не говориш много.

— Боли ме главата.

— Много лошо. Щото съм надървен.

Ани се напрегна, но не каза нищо.

— Мензисът ти свърши ли?

— Не… не съвсем.

— Е, венците ти поне не кървят, нали? — Той отпи от бирата си, без да откъсва поглед от нея. После каза внезапно: — Днес отскочих до леля ти Луиз.

Тя усети как стомахът й се сгърчи на кълбо. Клиф остави бирата на масата.

— Ето, това е жена, която умее да готви. Какво ти приготви снощи за вечеря?

— Аз… аз не вечерях снощи у тях.

— Не си вечеряла ли?

— Не.

— Хм, странно. А леля ти твърди точно обратното.

Ани вдигна очи и го погледна.

— Леля Луиз в последно време започва много да забравя. Миналата седмица бях на вечеря при нея. Вчера просто само се отбих.

— Така ли? Забравянето явно ви върви в рода по наследство. Откакто се върна снощи от леля си, вървиш само с гъза напред.

— Не се чувствам добре.

— И как така?

— Не знам… може да е заради децата. Липсват ми. Мисля да отскоча да ги видя следващата седмица.

— Те вече нямат нужда от майчини грижи. Ако искат да ни видят, знаят къде живеем.

— Исках да се уверя, че Уенди се е настанила. Това й е първото отделяне от къщи и…

— Да ти кажа правичката, хич не го обичам онова градче. Повдига ми се от тоя „Боулинг Грийн“ и мисля да я преместя оттам.

— Не!

— Какво каза?! — приведе той се към нея.

— На нея й харесва там.

— О, така ли? Това, което й харесва, е да се чука с някой от колегите в смесеното общежитие. Имаше ли такова там, когато беше ти?

— Не.

— Какво се опитват да правят там тия педали? Да насърчават разврата ли?

— Клиф… светът се променя…

— Не и в моя град. Това е християнска къща и християнска общност, и мъж и жена не могат да живеят под един покрив, освен ако не са женени.

— Аз й имам доверие, че спазва десетте Божи заповеди… и следва нашия пример. — „Господ да й е на помощ“ — помисли Ани.

Клиф я изучава дълго, после каза:

— Да, намислила си нещо ти.

— Казах ти вече какво ме тревожи. Тази вечер на работа ли си?

— Може би. Хей, като стана дума за колежа, един стар твой приятел е в града.

Тя се изправи, отиде до хладилника, отвори го и си наля леден чай. Ръцете й трепереха.

— Знаеш ли кой?

— Не.

Клиф се изправи и хвана дръжката на вратата преди тя да я хлопне.

— Пие ми се бира. — Той извади кутия бира и затвори вратата.

Остана до нея няколко секунди, без да отделя поглед от лицето й, после повтори въпроса си:

— Не знаеш кой е?

Тя бързо взе решение.

— О, искаш да кажеш Кийт Ландри.

— Дяволски добре знаеш кого имам предвид.

— Чух, че се е върнал.

— Има си хас да не си чула. Какво още си чула?

— Нищо. Искаш ли десерт?

— Още не съм обядвал. Защо ми е десерт?

— Навън ли ще обядваш?

— Не се ебавай с мен, госпожо, на теб говоря.

— Слушам те, Клиф. Кийт Ландри се върнал в града. И какво от това? Трябва ли да има нещо особено?

— Да, това е въпросът.

— Какво искаш да кажеш?

— Господи, вие шибаните женски наистина знаете как да влудявате мъжете.

— Какво искаш да чуеш от мен, Клиф? Че се е върнал ли? Чух го, както и ти. Защо си ми толкова ядосан?

Двамата се втренчиха един в друг; разбира се, и двамата знаеха отлично защо е ядосан Клиф Бакстър.

— Защо не ми каза, че се е върнал? — попита той.

— Защото дори и не ми беше минало през ума, че може да се е върнал.

— Повдига ми се от лайняната ти уста.

— Не ми говори по такъв начин! — У нея се надигна неподправен гняв, който надви страха й. — Не можеш да ми говориш така. Излизам. — Тя хвърли чашата си в мивката и тръгна към вратата.