Нельсон Демилль - Спенсървил

— Да, бях там.

— Извадил си късмет, че аз не бях. Защото в момента щеше да лежиш в погребалния дом на Гибс, вдървен като дънер, с пикня във вените ти вместо кръв. И аз щях да се изплюя върху лицето ти, ако изобщо ти останеше лице, след като приключа с теб.

Кийт не отговори.

— Момчетата ми казаха, че си се скрил зад гърба на пастора в „Сейнт Джеймс“.

— Не намесвай отец Уилкс в свинщините си.

— Така ли? Че защо? Всеки, който се ебава с момчетата ми, автоматически го загазва, чак до ушите, и това включва и всемогъщия Бог.

Кийт отново не отговори, само поклати глава.

— Какви си ги вършил в „Бакстър Мотърс“?

— Говорих с брат ти за кола.

— Така ли? И за жена ми. Ако продължаваш да разпитваш за мен и семейството ми, ще умреш. Ясно ли е?

Очите на Бакстър бяха разположени близо едно до друго, отличителният белег на хищниците в животинското царство, а главата му се полюшваше, докато говореше, сякаш търсеше плячка или опасност.

Кийт се опита да си представи Ани с този изрод в продължение на двадесет години, но знаеше, че съществува и друг Клиф Бакстър, домашният вариант. Клиф Бакстър по всяка вероятност я обичаше, макар че тя никога не би го признала пред Кийт, и Клиф Бакстър сигурно смяташе себе си за грижовен и мил съпруг, макар че повечето хора биха го определили като себичен и жесток.

— Да не си глътна езика от страх? — попита Бакстър.

— Не.

— Обзалагам се, че страшно ти се пишка в момента.

— Не.

— Не, да, не, да. Нищо друго ли не можеш да кажеш?

— Да, мога. Как успя да се отървеш от повиквателната в армията? Физическа или психическа негодност?

— Хей, тъпа главо, аз бях полицай. Изпълнявах дълга си тук.

— Точно така. Също като жените и децата, които изпращаха писма и колети във Виетнам.

— Ти, мръсен и долен педал…

— Господин началник на полицията, не ми дръж такъв език, след като не си подлагал задника си на вражеските куршуми във Виетнам. Искаш ли да докажеш, че си мъж? Влизам вкъщи да си взема ютията, или ти сваляш твоята. Ще се бием както кажеш. Пистолети, ножове, брадви, юмруци. Все ми е едно как ще те убия.

Бакстър си пое дълбоко дъх и лекичко се отдръпна. От друга страна, той имаше оръжие и нямаше какво да му попречи да го извади и да стреля. Освен вероятността Бакстър да му бе определил друга съдба, нещо, което шефът на полицията явно бе обмислял през последните няколко седмици. Бакстър не бе дошъл тук да го убива, така че нямаше смисъл да му дава излишен повод. И въпреки това Кийт не можеше да потисне подтика си да го ядоса и може би да го принуди към честна борба.

— Е, какво ще кажеш? Ще си изясним ли нещата?

— Да, ще си ги изясним, само че няма да усетиш откъде ти е дошло.

— Пак си си същият училищен грубиян.

— Да, а ти си все същият училищен тъпанар. Не си ли спомняш колко често те блъсках? Иска ти се да го забравиш, нали? Шибах с очи гаджето ти, а ти не смееше дори да се обадиш. Опипвах я при всяка удобна възможност и ти ме виждаше, и се правеше на луд. А знаеш ли какво? На нея й харесваше, правеше й голямо густо да я опипва мъж, а не някаква жалка слива като теб. Тя имаше нужда от истински мъж. И между другото, ако само още веднъж те зърна да разговаряш с нея, ще ти отрежа топките, ако изобщо имаш такива, и ще ги хвърля на кучетата си. Хич не се майтапя.

Кийт стоеше абсолютно неподвижен. Нямаше какво да добави след всички тия приказки на нещастника пред себе си — той сам си копаеше гроба.

Бакстър вече се бе развихрил.

— А бе ти с какво се задоволяваш тук? Ако те пипна да шибаш животните, веднага ще те тикна в ареста. Вие селяндурите винаги си чукате добитъка, затова бедните животинки са толкова изпосталели. Брат ти чукаше, та се скъсваше, гъските на езерото и малко остана половината да изпукат! Много си падаше по гъските, хей! А пък сестра ти…

— Спри. Моля те, спри.

— Я повтори?

— Моля те, спри. Виж… заминавам си след седмица. Просто отскочих да видя фермата. Няма да остана. След седмица си заминавам.

Бакстър го огледа изпитателно.

— О, така ли? Може пък да нямам нерви да те изтрая още цели седем дни.

— Трябва ми само една седмица.

— Ще ти кажа едно — имаш шест дни на разположение да си обираш крушите. Ако продължиш да ми въртиш номера и да ми вдигаш кръвното, ще ти размажа фасона и ще те хвърля в някой камион за Толедо. Ясен ли съм?

— Да.

— А сега вече можеш да се върнеш в лайняния си хамбар. — Бакстър започна да се обръща, но след миг рязко се извъртя и заби юмрук в корема на Кийт.