Нельсон Демилль - Спенсървил

Ани го потупа по рамото и му посочи напред.

— Това твоят кон ли е?

— Това е оборотен кон. На Дженкинс от другата страна на пътя.

— Значи така си дошъл дотук. Още ли те следят?

— Може би. Днес специално не ми се занимава с тях.

— Не можеш ли да извадиш някакво решение на съда или нещо подобно?

— Подобно внимание донякъде ме ласкае.

— А мен — никак. — Ани приближи кобилата и я потупа по врата. — Хубаво животно. Навремето яздехме. Помниш ли?

— Спомням си. А ти още ли яздиш?

— Не. Но би ми се искало. — Тя изу обувките си и смъкна чорапогащника си, после хвана юздите и поведе кобилата да пие от потока. — Жадна е.

Кийт свали от рамото си карабината и бинокъла и ги подпря на един дънер. Седна на едно повалено дърво и я загледа.

— Хранена ли е? — попита го Ани.

— Нахраних я някъде към седем. Мен обаче още никой не ме е нахранил.

Тя се изсмя.

— Ергените сте толкова смотани. Само да ви отмести човек чинията на два пръста и ще изпукате гладни. Кой се грижеше за теб през всички тия години?

— Чичо ми и „Амекс“.

Тя му хвърли поглед, докато връщаше кобилата и я връзваше за дървото.

— Хубав живот ли прекара, Кийт?

— Хубав.

— Аз също, въпреки брака си. Научих се как да извличам удоволствие от други неща.

— Винаги си успявала да откриеш нещо добро във всяка ситуация. А аз винаги виждах само лошото.

— Невинаги. Ти действаше далеч по-цинично, отколкото всъщност изглеждаше.

— Добре си ме опознала.

— Достатъчно добре. — Все още боса, тя закрачи към него и легна на тревата с крака в скута му. — Измръзнаха.

Той изсуши краката й с носната си кърпичка и ги разтри.

— М-м, хубаво ми е.

— С колко време разполагаме?

— Кой дава пет пари?

— Ние.

— О, нямаме никакъв проблем. Аз разнасям разни поръчки по града в момента. А той лови риба на Сивото езеро в Мичиган с дружките си. Там имаме хижа. Ще се върне чак късно следобед.

— Сигурна ли си?

— Единственото нещо, което му доставя по-голяма радост от това да ме тормози, е риболовът и ловът с приятелчетата му. — Тя се замисли за момент. — Господи, така ненавиждам онази къща, но се радвам, че той си я харесва. Така ми оставя по някоя друга глътка въздух… можем да бъде заедно, когато е там.

— Ходиш ли с него?

— Понякога. Няколкото пъти, когато съм била там с него сама, без децата или компания, той се превръща в друг човек. Не казвам, че става по-добър, и не всъщност по-лош… просто друга личност… спокоен, вглъбен, сякаш… не знам… сякаш си мисли за нещо. Плаша се, когато сме само двамата там, и обикновено не ми е трудно да се отказвам от това удоволствие.

— И какво се случи?

Тя притвори очи.

— Снощи имахме малка сцена — каза тя, докато той през това време масажираше петите и глезените й. — Първо, вечерята беше прегоряла. — Тя се изсмя. — Нарочно го направих.

— Цяло удоволствие е да живее с теб човек.

— Няма да коментирам. Както и да е, той се опита да ме хване с вечерята при леля Луиз, после се прехвърлихме на темата за Уенди в смесеното общежитие, после стигнахме и до Кийт Ландри, отварям кавички, човекът, чукал ме цели шест години, затварям кавичките, и който сега се бил върнал в града, после се опита пак да ме хване с въпроса дали съм разговаряла с теб. Разсъдих, че вече знае, така че му казах, че сме се видели на улицата до пощата.

Кийт кимна.

— Добра мисъл.

— Ами! Вкисна се още повече. Той е все още ядосан и подозрителен. Това исках да ти обясня по телефона. Но предполагам, че вече си го разбрал. Спомена ми, че бил идвал при теб вчера.

Кийт не каза нищо.

Тя издърпа краката си от скута му, седна на земята и се плъзна покрай него до дънера.

— Съжалявам, ти не заслужаваше това да ти се случи.

— Ани, когато се качих в колата си във Вашингтон и потеглих насам, знаех къде съм се запътил. И знаех също така какво искам тук.

Тя го стисна за ръката.

— Но не знаеше цялата ситуация.

— Единственото нещо, което трябваше да разбера, беше как се чувстваш.

— Кийт, ти го знаеше. Ти трябваше да знаеш как се чувствам.

Той се усмихна.

— И моята, и твоята леля можеха спокойно да четат писмата ти, без да се изчервяват.

— Писмата ми ли? Та ти подписваше твоите с „С уважение“.

— Имах предвид „С любов“.

Седяха известно време в тишина и слушаха ромоленето на потока, пръхтенето на кобилата, шумоленето на листата и песента на птиците.

— Ти разбираше, нали, че аз все още те обичам и те чакам? — проговори тя накрая.

— Да. Но можеше да се получи така, че никога да не се завърна.