Нельсон Демилль - Спенсървил

Малката църква беше почти пълна и по традиция всички бяха облечени с най-добрите си празнични дрехи. Отец Уилкс произнесе прочувствена и добре обмислена проповед за морала на управляващите, като особено наблегна, че обществените служители, които нарушават десетте Божи заповеди и игнорират Божиите закони, не заслужават да заемат ръководни постове. Кийт разбра, че Уилкс е прочел разпечатката от записа на събранието в четвъртък и веднага се е захванал да работи върху проповедта си. Отец Уилкс не спомена никакви имена, разбира се, но Кийт беше почти сигурен, че всички наоколо са съвсем наясно кого има предвид. Зарадва се, че отец Уилкс не се възползва от възможността да засегне и темата с пожелаването на жената на ближния и прелюбодейството.

В тази малка селска църква се провеждаше само една служба през седмицата и това предизвикваше известно недоволство у енориашите, които не можеха да бягат от службите и да оставят у съседите си впечатлението, че са били на друга служба. Кийт се бе сблъскал с този проблем в младежките си години, но вече през първата си година в гимназията бе започнал да посещава „Сейнт Джон“ в Спенсървил и понякога успяваше да застане близо до семейство Прентис. Беше редовен посетител и господин и госпожа Прентис започнаха да гледат с благосклонност на присъствието му, но той се чувстваше виновен поради мотивите си, да не говорим за мислите, които пробягваха през главата му по време на проповедите.

Кийт се огледа и видя множество хора, които познаваше, включително леля си Бети, семействата Мюлер и Дженкинс, Джени, без приятеля си от четвъртък вечерта, но с две големи деца, и, което беше интересно, полицейския служител Скенли, неговия познат от игрището зад гимназията и църковния паркинг — беше със семейството си. Присъстваше и Шери Коларик, която Кийт най-малко очакваше да зърне тук, където се бе изповядала пред толкова много хора. Също като него, госпожица Коларик беше неизказано щастлива, че отец Уилкс не гледа към нея. Все пак отецът направи една завоалирана забележка по темата, като напомни на всички присъстващи, че жената е по-слабият съсъд, въвличана повече в изкушение, отколкото самите грешници. Кийт се зачуди как ли би прозвучало това във Вашингтон, окръг Колумбия.

Не видя Портърови, но и не бе очаквал да присъстват на службата. Ани пък сигурно беше в „Сейнт Джон“ с грешния си съпруг и Кийт за миг си помисли дали да не отскочи дотам за службата в единайсет. Обмисли внимателно идеята си и стигна до заключението, че при този развой на нещата това няма да е много умно от негова страна.

Службата приключи и Кийт слезе по стъпалата пред църквата, където отец Уилкс стискаше ръцете на всеки присъствал. Кийт обикновено успяваше да избегне тази фамилиарност след църковна служба, но този път остана в редицата. Стигна до отец Уилкс и двамата си стиснаха ръцете. Старецът беше истински щастлив да го види.

— Добре дошли у дома, господин Ландри. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Благодаря, че ме поканихте, сър. Изпитах наслада от проповедта ви.

— Надявам се да можете да дойдете и следващата седмица. Нашият разговор ми даде храна за другата проповед.

— За завръщането на блудния син ли?

— Имах нещо друго наум, господин Ландри.

— Следващата неделя може да отсъствам от града.

Уилкс се усмихна лукаво.

— Жалко. Тъкмо щях да обсъждам ролята на църквата в обществените дела.

— Добра тема. Може би ще ми изпратите копие от нея.

— Непременно.

Отново си стиснаха ръцете и Кийт си тръгна. Беше студено, пронизващо утро, северният вятър се провираше през царевицата и дърветата и събаряше първите есенни листа. Беше изключително ясно и бялата църква и къщичката на енорийския свещеник, високите люшкащи се брястове, оградата на гробището и облаците в небето сякаш светеха. Имаше обаче и нещо зловещо, нещо злокобно в есенния вятър, който бе прогонил лятото и бе превърнал изумруда на зеленината в пурпур и злато. Колкото и да му се искаше да остане, Кийт изпитваше облекчение, че се маха завинаги от това място.

На паркинга се сблъска с леля си, която му каза колко била щастлива да го види в църквата и после го покани на вечеря в неделя. Неспособен да измисли някакъв учтив отказ — освен да й каже, че предпочита да гледа футболния мач по телевизията с кутия бира, което тя по никакъв начин не би приела за учтиво — той прие.

В уречения час той пристигна в къщата на леля си Бети с бутилка червено бургундско. Леля Бети дълго разглежда етикета, като сричаше френските думи, а после пъхна виното в хладилника. Всъщност това нямаше значение, защото както се оказа по-късно, тя нямаше тирбушон, и Кийт седна във всекидневната с чаша леден чай с прекалено много захар в него.