Нельсон Демилль - Спенсървил

Кийт поръча още две бири.

— С какво си вадиш хляба? — попита Били.

— Пенсионирах се.

— Да? А откъде?

— Правителството.

— Без майтап? Виждал ли си някого, откакто се върна?

— Не. Всъщност видях. Джефри Портър, помниш ли го?

— Да. Няколко пъти се сблъсквах с него на улицата. Нямаме кой знае какво да си кажем.

Поговориха още няколко минути — Били беше вързал здраво кънките. Кийт погледна часовника си.

— Време е да си тръгвам.

Хвърли една двайсетачка на бара.

— Дай още една бира на приятеля ми, а после вече май ще трябва да се прибира у дома.

Барманът бутна банкнотата обратно.

— Изчерпал си е лимита за вечерта.

— О, хайде, Ал! — изскимтя Били. — Човекът иска да ме почерпи.

— Допивай си бирата и изчезвай.

Кийт остави банкнотата върху бара.

— Вземи я и се прибирай. Ще се отбия някой ден преди да си тръгна.

— Голямо благодарско, приятел. Чао — каза Били и когато Ландри стана, се провикна подир него: — Много се радвам, че се видяхме, Кийт!

Кийт излезе на чист въздух. „Постхауз“ се намираше на отсрещната страна на площада. Кийт прекоси улицата и тръгна през парка.

По пейките имаше неколцина възрастни, седнали под декоративните осветителни тела; няколко двойки скитаха по алеите. Кийт видя една празна пейка и седна за момент. Пред него стърчеше паметникът за Гражданската война — голяма бронзова статуя на войник от северната армия с мускет. Върху гранитния пиедестал на статуята бяха изсечени имената на стотици мъже от окръг Спенсър, загинали във войната.

Виждаше паметниците и от другите войни. Познаваше ги добре. Започваха с монолит, отнасящ се до войните с индианците, след което идваше Мексиканската война, и така война подир война, чак до Виетнамската, чийто монумент представляваше проста бронзова плоча, върху която бяха изсечени имената на загиналите. Добре беше, че малко градче като неговото пазеше жив спомена за падналите си във войните граждани, но от вниманието му не убягна фактът, че паметниците се снишаваха с всяка поредна война, сякаш жителите на града започваха да се обезсърчават от цялата тази работа.

Вечерта беше приятна и той седеше отпуснат. Изборът какво да прави човек в петък вечер в едно малко градче не беше особено богат и той се усмихна, спомняйки си вечерите в Лондон, Рим, Париж, Вашингтон и навсякъде другаде. Зачуди се дали би могъл да заживее отново тук. Би могъл, разбира се. Можеше да заживее отново простия живот на малкото градче, стига само да не беше сам в къщата.

Огледа се и видя осветения фургон на продавача на сладолед и групата хора, застанали до него. Беше му минавало през ума, че ако дойде в града петък вечер, може да зърне Ани. Дали Бакстърови излизаха на вечеря? Ходеха ли заедно на покупки петък вечер? Нямаше никаква представа.

Спомни си летните вечери, когато двамата с Ани седяха в парка и си говореха с часове. Особено се беше впило в паметта му лятото, преди да постъпят в колежа, преди войната, преди убийството на Кенеди, преди инвазията на наркотиците, преди да се появи светът извън окръг Спенсър, когато всички бяха все още млади и пълни с надежда и как един младеж се ожени за тяхно съседско момиче и отиде на гости на тъста си в неделя.

Тогава този парк беше изпълнен с негови приятели, момичетата носеха рокли, момчетата ходеха с къси коси. Новоизобретените транзисторни радиоприемници излъчваха Питър, Пол и Мери, Джоан Бейз и Елвис и силата на звука беше ниска.

Пушеше се ментоловият „Нюпорт“, а не марихуана, и коката се пиеше, а не се смъркаше. Двойките се държаха за ръце, но ако те пипнеха да се натискаш зад някой храст, веднага те отвеждаха в отсрещния полицейски участък, където старият полицейски магистрат бащински те нахокваше.

Светът всеки миг се канеше да експлодира и във въздуха витаеха признаци за това, но никой не можеше да предвиди кога ще се случи. Лятото на 1963 година беше наречено последното лято на американската невинност, и със сигурност това беше лятото на неговата невинност — защото той я изгуби в спалнята на Ани Прентис.

До онзи момент никога не бе виждал гола жена, нито в книгите, нито на кино. „Плейбой“ го имаше и през 1963 година, но не и в окръг Спенсър, филмите с двусмислени епизоди биваха цензурирани, преди да стигнат до Спенсървил. Така той си нямаше дори и представа как трябва да изглежда една гола жена, да не говорим за вагина. Усмихна се на себе си и си спомни първия неловък опит да осъществят акта. Нейният опит беше равен на неговия, сиреч нула, но тя все пак имаше по-добри инстинкти. Той бе взел презерватива от едно по-голямо момче, което бе закупило цяла кутия в Толедо — струвал му бе цели два долара, истинско състояние по онези дни. „Ако бяхме знаели какво ни чака след това, щяхме да се опитаме да продължим онова лято цяла вечност.“