Нельсон Демилль - Спенсървил

— Няма проблеми.

Кийт поръча още два будвайзера.

Били се настани на съседното столче и се приведе така, че Кийт да може да усети дъха на бира, който се разнасяше от него в комплект с още няколко миризми.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Просто гостувам.

— Да? Това е страхотно! Откога си тук?

— От няколко седмици.

— Не ме бъзикаш, нали? Невероятно. Толкова ми е гот да те видя.

Очевидно Били Марлон наистина беше щастлив да го види. Кийт се опита да си припомни какво знае за Били, какво общо бяха имали, за да водят този очевидно нещастен разговор. Накрая някои неща все пак изплуваха в паметта му, докато Били неспирно бъбреше. Марлон бе играл заедно с него във футболния отбор, но не съвсем добре, и повечето време бе прекарвал на резервната скамейка. Марлон беше от хората, които много искат всички да ги харесват, и обективно погледнато, не трябваше да има причини да не го харесват, но повечето хора го намираха за досаден. В действителност Кийт го намираше и приятен, и досаден.

— Ебаха ли ти мамата във Виетнам?

— По всяка вероятност.

— Щото и на мен. Ти беше с Първи кавалерийски, нали?

— Да.

— Да, спомням си. Майка ти си беше загубила ума. Казах й, че всичко ще е наред. А бе, щом такъв нещастник като мен можа да оцелее, човек като теб едва ли би имал проблеми.

— Четкаш ме.

Кийт си спомни, че Били го бяха взели в армията веднага след гимназията. Кийт се бе възползвал от правото на отлагане заради колежа, което в ретроспекция беше монументална правителствена гадост. Богатите, привилегированите и всеки друг, който можеше да постъпи в колеж, имаше на разположение четири години да протестира срещу войната или да я игнорира, докато бедните и глупавите биваха убивани и осакатявани. Но вместо да приключи в един разумен срок, войната продължи и дипломиращите се колежани като него започнаха да ги призовават. Докато замине за Виетнам, Били Марлон и повечето от съучениците му от гимназията вече бяха уволнени от армията или заровени в земята.

— Аз бях в двайсет и пета дивизия — „Джангъл Лайтнинг“ — каза Били. — Доста жълтурчета изчукахме из блатата.

— Браво. — Но не достатъчно, за да приключат войната.

— И ти си усетил доста от лайната там.

— Да, така е. — Явно Били бе следил армейската кариера на Кийт, докато бе проглушавал ушите на спенсървилци със собствените си приключения.

— Пречука ли някого? — попита Били. — Искам да кажа отблизо.

— Май че да.

— Страхотно усещане е.

— Не, не е.

Били се замисли за минута, после кимна.

— Вярно, не е… но е трудно да го забрави човек.

— Опитай се.

— Не мога. Не разбираш ли, че още не мога да го забравя?

Кийт огледа бившия си съученик. Работата беше повече от ясна. Били Марлон беше деградирал.

— Как вървят нещата при теб? — попита Кийт.

— Ами к’во да ти кажа, хич ги няма. Два пъти се жених и два пъти се разведох. От първата жена имам деца. Всички пораснаха и сега живеят във Форт Уейн. Заминаха там още като малки с майка си. Там се омъжи за някакъв педал и повече не видях дечицата си. Втората ми съпруга… се изнесе. — Той продължи с познатата история, която никак не изненада Кийт; единствено последният възглас наистина беше неочакван. — Ех, да можех да почна пак отначало.

— Да, всеки си го мисли. Но може би е вече време да продължаваш, без да почваш отначало.

— Да. Все си мисля, че трябва да продължа.

— Къде работиш?

— Нямам постоянна работа. Върша това-онова от дъжд на вятър. Ловувам и ходя за риба по малко. Живея на миля от града, на запад, имам цяла ферма на разположение. Всичко, което трябва да правя, е да наглеждам къщата. Едни пенсионери, дето живеят при едно от децата си в Калифорния, ми я оставиха. Каули. Познаваш ли ги?

— Звучи ми познато.

— Само че вече я продават и през ноември трябва да си търся нова бърлога.

— Защо не постъпиш в някоя болница за ветерани от виетнамската война?

— Че защо? Аз не съм болен.

— Не изглеждаш добре.

— Е, малко поизгубих съня си, след като разбрах, че трябва пак да се изнасям. Наистина се изнервям много, когато няма къде да положа тялото. Ще се оправя.

— Добре.

— А ти къде си отседнал?

— В къщата на родителите ми.

— Да? Ако имаш нужда от човек, мога да ти плащам малък наем, да върша домакинска работа, да ти правя компания…

— През ноември и аз заминавам. Но ще видя какво мога да направя за теб, преди да тръгна.

— Благодаря ти, приятел. Не се притеснявай, все ще се оправя.