Нельсон Демилль - Спенсървил

По всяка вероятност търговската ивица извън града поемаше основния поток купувачи петък вечерта, но в центъра на града имаше отворени няколко магазина, а и банката работеше до късно. До късно работеха и няколко заведения, ресторантът на Милър и двете таверни, на Джон и „Постхауз“ — пред тях бяха паркирани коли.

Кийт спря на едно място близо до заведението на Джон и слезе от колата. Беше топла вечер, по тротоарите нямаше много народ. Той влезе в таверната.

Според Кийт ако човек искаше да опознае някой град, трябваше да отиде в най-добрия и най-лошия бар, за предпочитане петък или събота вечер. Кръчмата на Джон очевидно беше от втория тип.

Таверната беше тъмна, шумна, опушена, с дъх на вкиснала бира и очевидно обитавана най-вече от мъже в джинси и фланелки с къси ръкави. Фланелките масово рекламираха маркови бири, тракторите „Джон Диър“ и местни спонсорирани спортни тимове. Някои имаха наистина оригинални надписи от рода на „Майсторите копачи стигат по-дълбоко“.

Имаше няколко видеоигри, пинбол-машина, а в центъра на таверната имаше маса за билярд. Музикален автомат напяваше тъжни кънтри уестърн песни. На плота на бара имаше няколко свободни столчета и Кийт се настани.

Барманът го изгледа за момент, явно преценявайки с професионалния си поглед, че новодошлият не представлява потенциална опасност за заведението му, и попита:

— Какво ще обичате?

— „Будвайзер“.

Барманът постави бутилка пред него и я отвори.

— Два долара.

Кийт постави десетачка на бара. Рестото си го получи, но без чаша, и пи направо от гърлото на бутилката.

Огледа се. Имаше няколко млади жени, но всички бяха с придружители. Повечето от посетителите бяха мъже. Телевизорът над бара предаваше срещата между „Янките“ и „Блу Джейс“, коментаторът се надпреварваше с подсмърчането на някакъв унил кънтри певец за изневерите на жена му.

Мъжете варираха от малко над двайсетте до към шейсетте, повечето добродушни на вид мъжаги, които с еднаква готовност ще те почерпят с бира и ще ти пръснат главата с някой стол, без да имат нищо лично против теб. Жените бяха облечени като мъжете: джинси, здрави обувки и фланелки с къси ръкави. Пушеха и пиеха като мъже, от бутилката. Съвсем нормално заведение, макар Кийт от личен опит да знаеше, че в по-късните часове страстите почват да се нагорещяват.

Той се извъртя на столчето и се загледа в билярдната игра. Навремето не беше имал много възможности да кисне по таверните, защото го бяха призовали в армията и врагът гледаше да го надупчи с куршуми по времето, когато можеше да използва законното си право да гласува или да не. Сега вече човек на тогавашните му години можеше да се подлага под вражески куршуми и да гласува, но все още нямаше право да пие, докато не навърши двайсет и една. Така или иначе, той се отбиваше в едната или другата кръчма всеки път, когато го пускаха в отпуск, и си спомни, че голям брой от мъжете в баровете са ветерани с доста истории за разказване, а някои като него бяха в униформа и никога не им се налагаше да плащат за бирата си. Мъжете в бара на Джон обаче определено не се бяха отдалечавали много от родното си място; излъчваха някаква неуморна скука и му се стори, че никога не са изживявали нещо като възмъжаване.

Не се виждаха мъже на неговата възраст, но един човек на края на бара непрестанно му хвърляше погледи; Кийт го следеше с крайчеца на окото си.

Мъжът стана от стола, заклатушка се покрай бара и спря право пред Кийт.

— Познавам те.

Кийт го огледа. Мъжът беше висок, мършав, с дълга до раменете руса коса, развалени зъби, повехнала кожа и хлътнали очи. Дългата коса, джинсите и фланелката с къси ръкави подсказваха за младеж около двайсетте, но лицето беше поне двойно по-старо.

— Знам кой си — изломоти високо мъжът.

— Кой съм аз?

— Кийт Ландри.

Няколко от близките мъже извиха глави към тях, но останалите не даваха пет пари.

Кийт отново го огледа и този път установи, че и той познава мъжа пред себе си.

— Правилно, ти си…

— Хайде, Кийт, познаваш ме…

Кийт се разрови из паметта си, цяла върволица лица от гимназията пробяга пред очите му.

— Ти си Били Марлон — изрече накрая той.

— Да! Хей, човече, та ние с теб бяхме приятели. — Марлон го тупна по рамото, после стисна ръката му. — Как си, по дяволите?

Кийт си помисли, че би трябвало да предпочете друга кръчма.

— Чудесно. А ти как си, Били?

— Страхотно! Осран от петите до ушите!

— Какво ще кажеш да му ударим по една бира?