Нельсон Демилль - Спенсървил

— Да, но ме поизчакаха.

— Присмиваха ли ти се?

— Не, не мисля така. Старите войници още са на почит в общността на империалистическото военно разузнаване.

— Но тогава защо те изритаха? — попита Гейл.

— Бюджетни икономии, краят на Студената война… не, това не е цялата истина. Изритаха ме, защото се люшках между емоционалното изтощение и просветлението. А те го подушват от цяла миля и това никак не им се нрави. — Той се замисли и добави: — Започнах да задавам въпроси.

— Като?

— Ами… веднъж бях на едно съвещание в Белия дом… бяха ме повикали да отговарящ на въпроси, а не да ги задавам… — Кийт се усмихна при спомена за онова, което щеше да разкаже — … и попитах държавния секретар: „Сър, бихте ли ми разяснили външната политика на тази страна, за да мога да загрея какво желаете?“ Е, в този момент в залата се разнесе шумът от разгръщане на заповед за уволнение.

— А той обясни ли ти я? — попита Джефри.

— Всъщност наистина беше достатъчно възпитан да го направи. След половин година на бюрото ми кацна писмо, в което ми се разясняваха бюджетните съкращения и насладите от ранното пенсиониране. Имаше оставено място за подписа ми. Подписах се.

Отпиха. Джефри разбърка задушеното, а Гейл измъкна едно плато сурови зеленчуци и боб от хладилника и ги сложи върху плота. Всички забиха вилиците в зеленчуците.

— Звучи така, сякаш и ти си подал оставката си по собствено желание — каза Джефри.

— Не, аз бях помолен да приема ранно пенсиониране поради бюджетни причини. Това се твърдеше в изявлението за пресата и във вътрешната сводка. Това беше. — След кратка пауза той продължи: — Работата ми беше да откривам обективни истини, но истината се нуждае от две страни, за да свърши работа — говорител и слушател. Слушателите не слушаха. Всъщност през последните две десетилетия те рядко слушаха, но ми беше потребно доста дълго време, за да го проумея. — Той се замисли за момент. — Щастлив съм, че се махнах оттам.

Гейл кимна.

— И ние можем да го потвърдим. И ето ни всички тук, пак на фермата, където лайната наистина са полезни за наторяване. — Тя отвори хладилника и измъкна двете бутилки вино, които бе донесъл Кийт. — Спомняш ли си ги? Осемдесет и девет цента бутилката — обърна се тя към Джефри. — Колко плати за двете, Кийт?

— О, почти по четири долара за всяка.

— Чист грабеж! — изсумтя Джефри, разви капачката на бутилката с ябълково вино и го подуши. — Добро е. — Наля в три водни чаши, Гейл добави стръкчета мента и се чукнаха. — За отминалите дни, за отсъстващите приятели от младежките ни години, за идеалите и човечността.

— И за бляскавото бъдеще без кошмарите на ядрената експлозия.

Отпиха, оставиха чашите на масата и малко пресилено изпъшкаха от задоволство, после гръмко се изсмяха.

— Не е толкова лошо. Искаш ли още? — обърна се Джефри към Кийт.

— Не, но имам един източник.

— Аз пък имам идея — заяви Гейл, отиде до кухненската маса, донесе гроздовото вино и седна. Джефри придърпа блюдото със зеленчуци по средата и изгаси лампите, после запали две свещи.

Кийт наля чашите. Ядоха сурови зеленчуци и сос и Кийт похвали градинарските им умения, което им прозвуча като висша похвала от един фермерски син.

Известно време разговаряха за незначителни неща. Джефри и Кийт си припомняха случки от гимназията, Гейл им каза, че й досаждат, и те превключиха на последната си година в „Боулинг Грийн“. Гейл донесе някаква кана с вино и я сложи върху масата. Джефри очевидно отговаряше за раздигането и от време на време се надигаше да изпълнява задължението си, докато Гейл се грижеше чашите да не остават празни.

Кийт изпитваше задоволство от веселбата въпреки факта, че нямаше много общо с домакините си, освен общите спомени от училището. Но дори и тогава той не беше особено близък с мършавия дребен Джефри Портър, макар че винаги се бяха разбирали добре в гимназията, вероятно защото и двамата бяха равни по интелект и като тийнейджъри нито единият, нито другият имаха мнение за политиката, войната или живота.

В колежа вече се бяха сближили, едно, че бяха от едно и също градче, и друго, че имаха същите проблеми с пригаждането към една нова околна среда. В действителност, помисли си Кийт, макар че не искаше да си го признае, дори бяха станали приятели.

Но с напредването на войната, радикализираща и поляризираща студентското градче, те откриха, че се придържат към диаметрално противоположни възгледи по твърде много неща. Като Гражданската война, Виетнамската война и тяхното съвремие насъскваха брат срещу брата, съсед срещу съседа и приятел срещу приятеля. По принцип разумните хора би трябвало да намерят общи неща, които да ги обединяват. Кийт обаче, като много други, загуби стари приятели, на които държеше, и си създаде нови, които не го привличаха кой знае колко. Двамата с Джефри си бяха разменили юмруци насред студентското общежитие. В действителност Джефри не го биваше хич за боксьор и Кийт го бе просвал на пода всеки път, когато Джефри бе имал неблагоразумието да стане. Накрая Кийт си бе излязъл, а Джефри беше отнесен на носилка.