Нельсон Демилль - Спенсървил

Искаше да увери себе си, че вече всичко ще е наред, че любовта надвива всички трудности. Помисли си, че е наясно как се чувства тя, но ако оставеше настрани писмата и спомените от онези дни и кратката им среща само преди половин час, той не я познаваше. А какво ли чувстваше тя към него? И какво щяха да правят двамата с това? А какво щеше да прави съпругът й?

В седем часа Кийт Ландри спря пред дома на Гейл и Джефри Портър, старата ферма на Бауер. Вечерите започваха да се скъсяват и застудяват, небето беше тъмнопурпурно както винаги в края на лятото.

Фермерската къща беше щръкнала край пътя бяла гредоредна постройка, отчаяно нуждаеща се от боя.

Гейл излезе и тръгна през ливадата, стигна до колата тъкмо когато той се измъкваше с бутилките вино и чадъра на Джефри, прегърна го, целуна го и каза:

— Кийт Ландри, изглеждаш страхотно.

— Аз съм момчето, дето разнася поръчките, мадам. Но вие самата изглеждате страхотно и се целувате по същия начин.

— Същият си си — изсмя се тя.

— Де да бях. — Всъщност той се знаеше с нея едва от последната година в колежа, когато Джефри започна да излиза с нея, и почти нямаше спомени за външността й, защото тогава тя бе сухо лице, мършаво, с бабешки очила, дългокосо и без грим, облечено като селянка босоного момиче на своето време. Сега всъщност пак беше със селска рокля, може би оригинално изделие, косата й беше все така дълга, и пак беше обула обувките си на бос крак. Кийт се зачуди дали не трябваше и той да се облече по модата на шейсетте за случая. Тя си беше все така кльощава и без сутиен, както личеше под тясната й рокля. И тогава не блестеше с особена красота, и сега също, но тогава, както и сега, си оставаше секси. Той й връчи чадъра.

— Джефри го забрави у дома.

— Цяло чудо е, че все още помни къде живее. Разбрах, че сте си изкарали доста добре.

— Така е.

Тя го хвана под ръка и тръгна с него към къщата.

— Джефри ми каза, че си бил шпионин.

— Вече сдадох плаща и кинжала.

— Добре. Тази вечер никаква политика. Само спомени за едно време.

— Трудно е да отделиш едното от другото.

— Не е лъжа.

Влязоха през една разнебитена дървена врата с мрежа против комари и се озоваха в една почти необзаведена всекидневна, осветявана единствено от залязващото слънце. От това, което Кийт можеше да различи в полумрака, мебелите представляваха нещо от рода на тези на европейските модерни минималисти — сигурно пристигаха в Щатите в контейнери и с лошо преведени от шведски инструкции.

Гейл захвърли чадъра в един ъгъл, после прекосиха трапезарията, обзаведена със същите мебели, и се озоваха в голямата кухня, смесица от оригинална селска кухня с обновявания на принадлежностите от петдесетте. Кийт остави виното върху плота и Гейл извади бутилките от торбата.

— О, ябълково и гроздово вино! Обожавам ги!

— Малко майтап от моя страна. Но съм донесъл и едно добро „Кианти“. Спомняш ли си Джулио, онова италианско селце до студентското градче?

— Как бих могла да го забравя? Калпавите спагети, преди да почнат да им казват паста, карираните покривки за маса и разтопените свещи, забучени в оплетените бутилки „Кианти“… Какво ли е станало със сламата?

— Добър въпрос.

Тя пъхна ябълковото и гроздовото вино в хладилника и му подаде тирбушон да отвори бутилката „Кианти“. Намери две чаши и той наля вино. Чукнаха се и тя каза:

— За „Боулинг Грийн“.

— Наздраве.

— Джефри е отзад, събира билки — каза тя.

Върху готварската печка къкреше голямо гърне, а кухненската маса беше сложена за трима, с един комат черен хляб в панер.

— Донесе ли си месо? — попита го Гейл.

— Не, но гледах с четири очи да ударя нещо с колата на идване.

— Отвратително! — изсмя се тя.

— Харесва ли ви тук? — попита я той на свой ред.

— Всичко е наред — вдигна рамене тя. — Спокойно е. Гъмжи от празни ферми, които се дават под наем. А и роднините на Джефри са си тук и той се занимава с тях през последните две години. А ти? Добре ли си тук?

— Засега.

— Тъжен? Отегчен? Щастлив?

— Всичко гореказано. Само трябва да го сортирам.

Гейл напълни повторно чашите и наля една и за Джефри.

— Ела да излезем. Искам да ти покажа градините ни.

Излязоха през задната врата.

— Имаме си компания! — провикна се Гейл.

Кийт зърна Джефри да се изправя и да маха с ръка на петдесетина метра от тях. После тръгна към къщата. Беше с къси развлечени шорти и фланелка с къси ръкави. Държеше в ръка плетена кошница, пълна с растения — Кийт се надяваше, че са плевели, предвидени за кофата с отпадъци, а не за трапезата.