Нельсон Демилль - Спенсървил

Джефри се плесна по коляното.

— Точно така! Това място е в примката на времето. Харесва ми. — Той погледна Кийт. — А ти? Знаеш ли защо си тук ти?

— Мисля, че знам.

— И защо?

— Ами… Аз съм обръгнал циник. Не мисля, че тук си имат представа какво представлява изобщо цинизмът, така че съм тук, за да възстановя доброто си храносмилане.

— Да. Цинизмът — това е хумор при лошо здраве. Х. Дж. Уелс. Надявам се да се оправиш.

— Аз също.

— Може пък да се излекувам от идеализма си. Знаеш ли кой е идеалист? Това е човек, който забелязва, че розата ухае по-добре от зелето, така че си мисли, че от нея ще стане и по-добра салата. Точно това ми е проблемът. Точно затова съм пълна развалина, безработен и социален изгнаник. Но не съм циничен. Има все още надежда.

— Господ да те благослови. Мога ли да кажа това на атеист?

— По всяко време. Влезе ли в някоя църква?

— Не.

— А трябва.

— Джефри, ти ли си това?

— Да… Видях мощта на религията в Полша, в Русия… Не съм съгласен с нищо от нея, но съм виждал какво изцеление донася на заболелите души. Имаш нужда от известна доза.

— Може би.

Джефри несигурно се изправи на крака.

— Виж, трябва да си тръгвам. Вечерята вече е сложена. Ела ни утре вечер на гости. Гейл много иска да те види. Още сме вегетарианци, но можеш да си донесеш любимото прасенце или нещо от сорта. Имаме вино и бира. Пийваме си.

— Разбирам. — Кийт се изправи несигурно. — По кое време?

— Кой дава пет пари? Шест, седем. Имам и един тайник със скрити нещица. — Джефри се запъти към стъпалата и се подпря на колоната за по-сигурно. — Защо не вземеш и някоя приятелка?

— Не.

— С какво заменяш секса? Да не лъскаш бастуна? Та тоя град е тъпкан с разведени жени. Всяка би счела за гордост да се докосне до някои твои части.

— Можеш ли да караш?

— Разбира се. Пътят е прав като конец. Взели сме под наем една фермерски къща и няколко акра органични зеленчуци. Две мили нагоре по пътя. Старата ферма на Бауер.

— Нека те откарам до вас.

— Не… ако ни спрат, ще се оправя чрез Гейл. Спипат ли теб обаче, ще ти пръснат задника.

— Защо ми го казваш?

Джефри се дотътри обратно до Кийт и го прегърна през раменете.

— Точно заради това дойдох… за да ти го кажа… дори и да не се разберяхме с теб, пак щях да ти го кажа. Гейл има един източник, близък с полицията… всъщност в полицейския участък, но все едно че не съм ти казвал. Говори се, че Бакстър люто ти се е заканил, и предполагам, че и двамата знаем защо. Така че бъди дяволски внимателен.

— Благодаря.

Джефри се поколеба, после продължи:

— Не знам дали поддържате контакт, но имам чувството, че вие двамата… та какво исках да кажа? А, да… никога не съм си ви представял разделени… всеки път, когато зърна Ани, си мисля за Кийт, и когато те видях тук, си помислих за Ани, сякаш трябваше да вървите двамата ръка за ръка, както го правехте в „Боулинг Грийн“… Господи, ама се разбъбрих. — Той се обърна, слезе по стъпалата на верандата, излезе под дъжда без чадъра си, качи се в колата си и потегли.

Кийт го проследи с поглед, докато светлините на автомобила не се стопиха в дъждовния мрак.

Следващото утро беше ясно и Кийт го засърбяха ръцете да поработи из фермата, но всичко още беше прогизнало от дъжда, така че той си облече чисти джинси и една нова риза с къс ръкав и пое към градчето да свърши някоя работа.

Изпита изкушение да мине покрай къщата на Бакстърови, но имаше вероятност полицията да е разбрала за новата му кола. Така или иначе, нямаше смисъл да гледа дали Ани се е върнала, или не; при първа възможност тя щеше да отскочи до леля си Луиз и на връщане щеше да се отбие да го види.

Подкара към центъра и откри място за паркиране близо до щатския магазин за алкохолни напитки. Влезе вътре и огледа колекцията от вина, повечето домашни марки, които не му напомняха за нищо. Спомни си, че Джефри и Гейл, също както всички останали, които познаваше от „Боулинг Грийн“, навремето пиеха евтино сладко вино — днес биха отрекли дори и че са чували за него. Въпреки всичко, като на шега, Кийт откри бутилка ябълково вино и бутилка гроздово, поне така казваше етикетът — всъщност това беше смес от гроздов сок и алкохол, местно производство. Откри и нещо добро: бутилка истинско италианско „Кианти“, което също така навяваше спомени.

Плати, върна се до колата и пъхна бутилките в багажника. Извади номерата на колата с вашингтонска регистрация, които бе пъхнал в надписан кафяв плик, и тръгна към пощенското отделение в западния край на площада.