Нельсон Демилль - Спенсървил

— Никога не съм ги вярвал, Кийт, но ги повтарях.

— Страхотно. Виждал съм цели страни като теб.

— Да. Ти обаче се хвана на въдицата на патриотичната пропаганда, без дори да си зададеш и един въпрос.

— Прогледнах за някои неща с годините. А ти?

Джефри кимна.

— И аз понаучих доста работи. Виж, стига вече с тая политика. Още малко и ще се сбием. Какво става с теб? Защо си тук?

— Ами, изритаха ме.

— Откъде? Нали беше в армията?

— Не.

— Тогава кой те изрита?

— Правителството.

Джефри го изгледа и двамата потънаха в мълчание.

Кийт гледаше как дъждът се лее над царевичните поля. Имаше нещо много особено в това да наблюдаваш дъжда от голяма открити веранда и до този момент това му бе липсвало.

— Женен ли си? — наруши мълчанието Джефри.

— Не. А ти ожени ли се за онова момиче?… Хипито с коса до задника, с което се запозна в последната година в колежа?

— Гейл. Да, оженихме се. И още сме женени.

— Браво на вас. Деца?

— Не, и без това светът гъмжи от пренаселване. Ние даваме своята лепта за спасението му.

— Аз също. Къде живеете?

— Тук. Всъщност дойдохме преди две години. Няколко години прекарахме в „Боулинг Грийн“.

— Чух. И после какво?

— Ами и двамата получихме стипендии в „Антиох“ и двамата получихме катедри и преподавахме.

— Мисля си, че ако ми се беше наложило да изкарам още една година в или около студентското градче, щях да бръмна.

— То не е за всички — заключи философски Джефри. — Също както и правителството.

— Правилно.

— Мяркал ли си Ани след пристигането си?

— Не. — Кийт отвори нова бира.

Джефри наблюдаваше внимателно стария си приятел и съученик.

— Не може да си още вкиснат за онова, което се случи, нали? — каза накрая Джефри.

— Не.

— Няколко пъти се засичахме на улицата. Все я питам дали не си се обаждал, а тя все ми казва, че не си. Смешно, колко близки бяхме тогава всички… това бяха дни, приятелю мой, за които си мислехме, че никога няма да свършат.

— Знаехме, че ще им дойде краят и на тях.

Джефри кимна в знак на съгласие.

— Все я каня да се отбие да му ударим по едно тримата с Гейл, но тя все ми отказва. Отначало ми беше много криво, но с времето започнах да подочувам това-онова за съпруга й. Той е от онези, фюрерите, нали разбираш какво искам да ти кажа? Както и да е, веднъж ги зърнах на някаква благотворителна вечер в болницата в Елкс Лодж и Ани си беше все така очарователна, както винаги, а онзи нацист, съпругът й, я гледаше така, сякаш всеки момент се кани да атакува сборище на наркотрафиканти, разбираш ли какво искам да ти кажа? Неандерталец! Направо щеше да се пръсне като презрял домат, че жена му разговаря с мъже, женени мъже, за Бога, лекари, адвокати, от този род. Тя всъщност не правеше нищо и той трябваше да е щастлив, че жена му е център на внимание в залата — та нали той има въпиеща нужда от обществено внимание. И в един момент просто я издърпва за ръката и я изтегля от залата. Виж, аз може и да съм социалист и привърженик на равенството, но също така си падам и доста сноб и когато видя една добре възпитана, завършила колеж жена да се мъкне с такова нищожество от… хей, къде отиваш?

— В банята.

Кийт влезе в банята и обилно си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото. Вярно, бе имал късмета да се роди с нормални гени и в момента не се различаваше особено от снимките си в колежа. Джефри обаче се бе променил невероятно. Зачуди се как ли изглежда Ани. Джефри я беше виждал, но Кийт не изпитваше желание да го разпитва за нея. Така или иначе, нямаше голямо значение как изглежда. Той се върна на верандата и седна.

— Откъде разбра, че съм се върнал?

— О… Гейл го чула от някого. Не мога да си спомня от кого. — Джефри побърза да се върне на интересуващата го тема. — А тя изглежда отлично.

— Гейл?

— Ани. — Джефри се изкикоти. — Бих ти дал кураж да се пуснеш натам, Кийт, ама онова копеле ще те пречука, ако те пипне. Той знае, че е извадил страхотен късмет, и ще се бие със зъби и нокти за нея.

— Значи „Антиох“, сред правилно ориентираната политически тълпа. И ти се намираше в Рая.

— Е… сигурно съм бил там. Двамата с Гейл изкарахме няколко наистина славни годинки там. Организирахме протести, стачки, опустошавахме пункта за донаборниците за Виетнам в града. Беше вълшебно.

— Страхотно — изсмя се Кийт. — Аз си залагам задника в джунглата, а вие тук пръскате попълненията, дето трябва да ме сменят.

— Беше нещо неповторимо — изсмя се и Джефри. — Иска ми се да беше тогава с нас. Господи, пушехме толкова много марихуана, че можехме с нея да проснем и слон на задника му, изчукахме половината студентки и женската част от преподавателския персонал, ние…