Нельсон Демилль - Спенсървил

През седемдесетте и осемдесетте години водите бяха много мътни, но поне всички течаха в едно и също направление. Някъде около 1990-а те не само се размътиха още повече, ами и замряха. По мнението на Кийт на него му бяха спестени пет години пълно объркване. Последното му назначение беше в комитет, който сериозно замисляше таен план за пенсиониране на бивши шефове на КГБ. Един от колегите му го описваше като „нещо от рода на плана «Маршал» за бившите ни врагове“. Само че в Америка.

Така или иначе, Празникът на труда приключи с бейзболен мач по сумрак в двора на леля Бети и Кийт прекара деня много по-приятно, отколкото се бе надявал.

Единственото неудобство се бе получило в резултат на присъствието на три самотни жени: една трета братовчедка, Сали, неомъжена жена на тридесет години с тегло над 85 килограма, но много сладка, и две разведени, Джени, с две деца, и третата за лош късмет с име Ан, без деца, и двете вече прехвърлили 35 години, но и двете с приятна външност. Той имаше ясното усещане, че не са дошли заради домашно приготвените салати.

В действителност Джени беше умна, мъжкарана, биваше я в бейзбола и беше страхотна с децата. Кучетата и децата често бяха много по-добри съдници за характера на даден човек, отколкото връстниците му, както бе разбрал през годините Кийт.

Джени му беше съобщила, че ходи по къщите да почиства за някой и друг долар и че може да й се обади, ако има нужда от помощ. По тези краища човек, прехвърлил четиридесетте и все още ерген, винаги биваше причина за известна загриженост. Кийт нямаше представа какви мисли се въртят из главата на Джени по този повод, но не подлагаше на съмнение желанието й да влезе в живота му.

Все пак, по някакъв странен начин, Кийт чувстваше, че е длъжен да бъде верен на Ани Бакстър. Той нямаше проблем с това, а и не би имал по никакъв друг начин. От друга страна, благоразумието му диктуваше да демонстрира някакъв интерес спрямо други жени най-малкото, за да накара хората да не мислят за Ани Бакстър и Кийт Ландри. Така че си записа телефонния номер на Джени, благодари на леля си, взе си довиждане с гостите и ги остави да го мислят. Беше прекарал един наистина добър Празник на труда.

Тъкмо се канеше да се качи горе, когато звънецът на входната врата иззвъня. Той погледна през прозореца и видя непозната кола, сив седан. Отиде до вратата и отвори. На прага стоеше мъж на средна възраст с провиснали мустаци и сгънат чадър в ръка. Беше със слабо телосложение и носеше очила с телени рамки; дълга коса заобикаляше плешивината му.

— Войната беше мръсна и аморална, но аз съжалявам, че те нарекох бебеубиец — каза той.

— Здравей, Джефри — усмихна се Кийт.

— Чух, че си се върнал, и реших да се отбия. Никога не е късно да се извини човек. — Той протегна ръка и Кийт я стисна.

— Влизай.

Джефри Портър свали шлифера си и го окачи на закачалката във вестибюла.

— Откъде ще започнем след тия изминати години?

— Започваме със забележката ми, че си почнал да оплешивяваш.

— Но не и да надебелявам.

— Не и да надебеляваш. Подмокрящите кревата симпатизанти на комунизма винаги са мършави.

Джефри се изсмя.

— От две десетилетия не съм чувал тия сладки думи.

— Е, тогава си дошъл на точното място, червен такъв.

И двамата се разсмяха и с известно закъснение се прегърнаха.

— Изглеждаш много добре, Кийт.

— Благодаря. Нека му цапнем по някоя и друга бира.

Влязоха в кухнята, взеха бира, изнесоха я на предната веранда и се настаниха в люлеещите се столове. Гледаха дъжда, пиеха и всеки размишляваше за своите си проблеми.

— Къде отлетяха всички тия години, Кийт? Не е ли малко изтъркана приказката ми? — наруши накрая мълчанието Джефри.

— Ами, според мен хем е изтъркана, хем не е. Въпросът ти е точен и двамата знаем много добре къде отлетяха.

— Да. Виж, бях излишно груб тогава с теб.

— Всички бяхме излишно груби един към друг тогава — отвърна Кийт. — Бяхме млади, бяхме подвластни на страсти и убеждения. Сега вече имаме отговорите на всички въпроси, които ни вълнуваха тогава.

— Нямахме представа от нищо — въздъхна Джефри, докато отваряше поредната кутия с бира. — Ти беше единственият момък в гимназията и в „Боулинг Грийн“, за когото си мислех, че е умен почти колкото мен.

— „Умен колкото мен“. В действителност още по-умен.

— Както и да е. Точно поради тази причина бях толкова ядосан как може да си такъв идиот.

— А аз така и не разбрах как може будно момче като теб да вярва на всички тия идиотщини на радикалистите без дори да си размърда мозъка.