Нельсон Демилль - Спенсървил

— Не мога да разбера защо сте зарязали добре платената преподавателска работа.

— Ами… как да ти кажа, ставаше нещо много гротескно.

— Какво именно ставаше гротескно?

— Всичко. Гейл преподаваше социология, а аз им четях Маркс, Енгелс и други мъртви бели европейци. Седях си в кулата от слонова кост, разбираш ли, и не можех да видя какво става в реалния свят. Срутването на комунизма ме свари съвсем неподготвен.

— Мен също. А като си помисли човек, че ми даваха заплата, за да предотвратявам изненадите.

— Така ли? Да не си бил нещо като шпионин?

— Няма значение. Твоите герои бяха колоси на глинени крака. И после какво стана?

Джефри се ухили.

— Ами… не знаех дали трябва да пренапиша лекциите си, или да подложа на преоценка живота си.

— И?

— Както и да е, лекциите ми нямаха кой знае каква посещаемост, и докато навремето бях в авангарда на социалната мисъл, изведнъж се озовах на опашката. Господи, не можех вече дори и да чукам. Искам да кажа, сигурно вече съм прекалено дърт за студентките, но… това е повече в горната глава, отколкото в долната… Знаеш ли какво става последните години? Сега са измислили цял куп простотии за сексуално поведение, можеш ли да си представиш?… Господи, казват ти, че трябва да искаш устно разрешение за всяка своя стъпка: „Мога ли да разкопчея блузата ви? Мога ли да ви разкопчея сутиена? Мога ли да ви хвана за гърдите?“ — Той се изсмя. — Без майтап. Можеш ли да си представиш това, когато бяхме студенти? Господи, само да го дръпнеш и го нанизваш. Е, ти не беше от тях, но… така или иначе, Гейл също бе поизостанала. Потенциалните й студенти всички се записваха масово да учат за феминизма, за афроамериканска история, за философията на амероиндианците, за капитализма на новата епоха и все от тоя род. Никой вече не се интересува от чистата социология. Тя се чувстваше… като част от системата. Господи, тази страна промени ли се, или какво?

— Не е задължително „Антиох“ да представлява точна извадка за страната.

— Може и да си прав. Господи, няма нищо по-загубено от един революционер, който вече не може да изпитва тръпката. Революцията винаги изяжда децата си. Разбрах го преди тридесет години. Просто не очаквах толкова скоро да отпадна от менюто.

— Да не те изритаха?

— Не. Те не правят така. Двамата с Гейл просто една сутрин се събудихме и взехме решение. Отказахме се по принцип. Глупаво.

— Не, никак не е глупаво. Де да можех и аз да кажа същото за себе си. Иска ми се да бях постъпил като вас. Мен обаче ме изритаха.

— Защо? Съкращения ли?

— Аха. Цената на победата се казва „безработица“. Иронично.

— Да, така е, но вие спечелихте. Сега повече не мога да се надявам на социалистическия рай на земята. — Той допи бирата си и смачка кутията. — Политиците са мръсници. Те разделят хората.

— И аз това ти казвам.

Кийт се замисли над думите на Джефри. Двамата бяха преживели по различен начин годините си и вярваха в различни неща, и очевидно не бяха имали нищо общо през последната година в колежа. Всъщност и двамата имаха повече общо, отколкото знаеха.

Защото бяха играли заедно като деца, в един и същи училищен двор, и в един ден бяха постъпили в един и същи колеж. Всеки считаше себе си за честен човек и може би за идеалист, и всеки вероятно вярваше, че прави всичко възможно по силите си за човечеството. Бяха служили в различни армии, докато останалите през това време бяха стояли настрана. Но накрая и двамата се бяха оказали заблудени, използвани и злоупотребени от различни системи. И въпреки всичко отново се бяха събрали, старите спенсървилски момчета, изпили толкова много бири на предната веранда.

— И двамата ни зарязаха в купчината лайна на историята, приятелю. И двамата сме безполезни останки, загубили войната.

Джефри кимна.

— Да. Можем ли да изживеем останалите си тридесетина години правилно?

— По всяка вероятност — не. Но няма да повторим грешките си.

— Вярно, но миналото ни тежи на гърбовете, Кийт. Плъзнаха слухове, че двамата с Гейл сме били червени, което не беше съвсем вярно, но това не подпомогна преподавателската ни работа. Искам да кажа, какво трябва да направим? Да постъпим в някоя църква? Да ходим на четвърти юли облечени в червено, бяло и синьо? Да се регистрираме като републиканци?

— Да не дава Господ.

— Точно така. Ние сме си още радикали. Не можем да се променим.

— Да, и на теб това ти харесва. Точно затова си тук. Твоята постъпка в „Антиох“ е нищо. Тук обаче ти си странен и опасен.