Нельсон Демилль - Спенсървил

Пощата бе федералистка сграда с класически колони. Като малък Кийт беше страшно очарован от нея. Веднъж даже бе попитал баща си дали римляните са я построили, на което баща му бе отговорил утвърдително. Познанията му по история сега бяха малко по-добри и той се усмихна на спомена си; после проумя какво бе имала предвид Ани, когато му бе писала за спомените. Припомни си как няколко пъти я бе съпровождал до пощата да си купува пликове и марки и да пуска писма.

На едно от гишетата нямаше хора и той подаде плика на служителката, която го претегли и налепи с марки. Кийт поиска да го изпрати с обратна разписка и тъкмо попълваше бланката, когато дочу една служителка през няколко гишета да казва: „Довиждане, госпожо Бакстър“.

Той се обърна надясно и видя една жена с руса коса, дълга до раменете, облечена в семпла розово-бяла лятна рокля да върви към вратата и да излиза.

За миг остана неподвижен.

— Готов ли сте? — запита го служителката.

— Да. Всъщност… отказах се. — Той смачка непопълнената бланка и бързо излезе.

Вече на стъпалата огледа тротоара, но не я видя, после я зърна с още три жени да върви към ъгъла. Поколеба се, после слезе по стъпалата и я последва.

Мисленото му изображение на Ани беше отпреди двайсет и пет години, от последния път, когато я бе видял — в деня, в който той тръгна към бюрото с донаборната комисия. Бяха се любили в квартирата й в Кълъмбъс и на разсъмване я бе целунал за сбогом. Сега, вече над четиридесетте, фигурата й беше все така младежка и тя все така крачеше с момичешка походка. Смееше се и се шегуваше с другите жени, а той все не успяваше да зърне добре лицето й, освен в скосен профил, когато тя се извръщаше към някоя от приятелките си.

Сърцето му биеше бурно. Четирите жени спряха на ъгъла и зачакаха да светне зелено. Кийт направи стъпка напред, поколеба се, после отново спря. Върви, идиот! Върви!

Светофарът смени червения цвят със зелен и жените стъпиха на платното. Кийт стоеше и ги наблюдаваше. После Ани им каза нещо и приятелките й продължиха без нея към паркинга на съда. Тя остана за миг неподвижна, после се обърна и тръгна право към него.

Усмихна се и му подаде ръка.

— Здравей, Кийт. Доста време не сме се виждали.

Той пое ръката й.

— Здравей, Ани.

— Смаяна съм — каза тя.

— Изглеждаш чудесно. Направо ще припадна.

Тя се усмихна.

— Съмнява ме. — После отстъпи крачка назад. — Нека те огледам. Не си остарял дори и с ден.

— Остарях с двайсет и пет години. Ти изглеждаш прекрасно.

— Благодаря ви, сър.

Очите им се срещнаха и останаха вкопчени едни в други. Нейните си бяха все така големи и искрящи както винаги и тя все така си слагаше бледорозово червило. Кожата й имаше здрав блясък, но той беше изненадан, че няма тен, защото в онези дни тя умираше за слънце. Имаше и леки бръчици, разбира се, но те придаваха на иначе момичешкото й лице малко зрялост. Тогава, в онези дни, тя беше хубава; сега беше красива.

Той потърси нужните думи, но не ги намери.

— Аз… получих писмото ти. В пощенската си кутия.

— Добре.

— Как мина в „Боулинг Грийн“?

— Беше… беше прекрасно. Тъжно.

— Аз щях да… не знаех дали си отишла сама, или…

— Да, сама бях. Двете с дъщеря ми. Потърсих те там. Не физически, а, нали знаеш…

Той кимна, после я погледна.

— Вярваш ли в тези неща?

— Не, сънувам.

— Аз съм… не мога да намеря думи.

Тя се огледа.

— Още една минута и трябва да тръгвам.

— Разбирам.

— Изпратих ти писмо. Върнаха ми го. Помислих си, че си загинал.

— Не… искам да кажа, че не оставих адрес за препращане на писмата ми.

— Как да ти кажа, бях направо бясна дни наред. — Тя се прокашля. — Изгубих си дружката по кореспонденция.

Той с изненада установи, че се е просълзила, и му се прииска да й подаде носната си кърпичка, макар да знаеше, че не може да го направи.

— Добре… — Тя си пое дълбоко дъх. — За колко време си тук?

— Не знам.

— Защо се върна?

Няколко уклончиви отговора се мярнаха в съзнанието му, но той ги отхвърли.

— За да те видя.

Тя прехапа долната си устна и заби поглед в земята, на косъм да се разплаче всеки миг.

Кийт също усети, че губи контрол, и не каза нищо.

Накрая тя вдигна поглед към него.

— Можеше да ме видиш всеки път, когато си идваше преди.

— Не, не можех, Ани. Но сега вече мога.

— Господи… не знам какво да кажа… имам предвид… ти все още ли… все още ли си…

— Да.

Тя отново притисна за миг кърпичката до очите си, после хвърли бърз поглед към приятелките си, които бяха спрели до един фургон за продажба на сладолед и ги гледаха.