Нельсон Демилль - Спенсървил

Джефри избърса ръката си в шортите и я протегна на Кийт.

— Радвам се да те видя.

— Нормално ли се прибра снощи?

— Разбира се. — Той взе чашата си от ръката на Гейл. — На стари години се превръщам в трезвеник. Посягаме към трева само при специални случаи.

— Слагаме си старите дрехи, изключваме осветлението, събличаме се, вдигаме го и се чукаме като луди.

Кийт не коментира; вместо това се огледа.

— Хубава градина.

— Да, ползваме четири акра и всичката царевица, дето успяваме да я откраднем от нивите. Слава Богу, че съседът сади сладка царевица, иначе щяхме да си хрупкаме фуражна като добичета.

Кийт се огледа преценяващо. Мястото беше по-голямо от средната зеленчукова градина, която би обработвал един фермер, и той разсъди, че трапезата на Портърови до голяма степен зависи от него. Спря да изпитва съжаление към себе си заради съответната си правителствена пенсия и притежаваните от семейството му акри.

— Ела да те разведем из района.

Тръгнаха на обиколка по лехите в градината. Имаше леха, посветена изцяло на кореноплодите, друга с домати, както и трета, засадена с повече сортове боб, отколкото Кийт познаваше. Най-интересното бяха лехите с лечебни растения, които рядко се виждаха в областта. Имаше градина с кулинарни растения с над четиридесет отделни вида, и друга, която Джефри наричаше „градина с исторически и медицински билки“, плюс още една леха с растения, използвани за багрила и разнообразни домашни нужди, дори за сапун и одеколон. А отвъд градините, простиращи се чак до мястото, откъдето започваха царевичните нивя, се люлееше море от диви цветя, които не вършеха никаква работа, освен да радват окото и духовния взор.

— Много е красиво — каза Кийт.

— Произвеждам парфюм, сушени розови листа, чай, лосион за ръце, аромати за баня, такива неща.

— А нещо за пушене не се ли намира?

— Господи, така ми се иска! — изсмя се Джефри. — Но не можем да рискуваме.

— Ами, не можем. Можем, ама с тоя бъзльо до мен става ли? — намеси се Гейл.

— Областният шериф е доста по-умен от спенсървилския шеф на полицията и ни държи под око. Той счита, че всичките тези растения стават за психеделични средства.

— О, Джефри, трябва да се отнасяш към полицаите по същия начин, по който отглеждаш гъби — дръж ги на тъмно и ги подхранвай с лайна.

И тримата се разсмяха с цяло гърло.

— В „Антиох“ си имам източник, дето ме подхранва веднъж месечно с информация. Току-що ме снабди с най-прясната стока. — И той намигна на Кийт.

Мракът вече се бе сгъстил. Влязоха в къщата. Гейл пъхна растенията в един гевгир и ги изми, докато през това време Джефри разбъркваше съдържанието на гърнето, което напомняше на варено зеле. Без месо. Гейл наля малко „Кианти“ в гърнето и добави билки.

— Нека покъкри малко.

Кийт изпита странно чувство, че някога е бил свидетел на същата сцена, после си припомни първата вечеря с Джефри и Гейл в техния малък апартамент до студентското градче. Нямаше голяма промяна.

Гейл разля остатъка от киантито в чашите.

— Сигурно си мислиш, че още живеем в шейсетте — обърна се тя към Кийт.

— Не. Всъщност да.

— Разбираш ли, ние сме си от шейсетте. Във всяка ера си има и лошо, и хубаво, както и във всяко десетилетие. Ние например напълно отхвърлихме новия феминизъм в полза на стария. И въпреки това сме възприели новата радикална екология.

— Това е много мъдро — сухо забеляза Кийт.

— Все си е същият стар умник — изсмя се Джефри.

— Ние сме хахо — захили се Гейл.

Кийт изпита желание да каже нещо хубаво на домакините си.

— Мисля, че можем да си позволим да бъдем толкова хахо, колкото си поискаме. Заслужили сме си го.

— Прав си — съгласи се Джефри.

— Пък и вие сте подали оставка по собствено желание.

— Отчасти. Знаеш ли, чувствахме се доста неудобно там. Двама одъртели радикали, на които се присмиват зад гърба им. Тези хлапета нямат герои, а ние бяхме герои. Герои на революцията. Но онези хлапета си мислят, че историята започва от датата на раждането им.

— Е, не беше чак толкова зле — допълни Джефри. — В професионално отношение обаче изпитвахме неудовлетворение.

— Това не е точно онова, което ми каза снощи — посочи му Кийт.

— Да, разбира се, снощи се бях натаралянкал като казак. — Той се замисли за момент. После призна: — Снощи обаче бях по-близо до истината. Така или иначе, тук сме двама скучни и безинтересни гимназиални учители.

— Джефри ми каза, че са те изхвърлили от работа — обърна се Гейл към Кийт.